Актуално - Новини 2018-2019
 
 


Тракийски дружества
Церемония по награждаване на участниците в конкурса на тема: „Завръщане към корените“

На 10 юни 2019 г., в Триъгълната кула „Сердика“ в столицата се проведе церемония, по време на която бяха връчени наградите на победителите в конкурса „Завръщане към корените“ (Родовата памет е жива!). Той бе обявен от Съюза на тракийските дружества в България, Тракийския научен институт и Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“. Конкурсът бе насочен към децата потомци на бежанците от Беломорска и Одринска Тракия и Мала Азия.

Церемониите за награждаване на отличените и участниците в конкурса бе под патронажа на Йорданка Фандъкова- кмет на София.

В церемонията участваха Кр. Премянов - председател на СТДБ, Кр. Беломорски - заместник-председател на ЦР на СТДБ,  д-р Ваня Стоянова - член на ВК на СТДБ и научен секретар на ТНИ, Тодор Коруев - главен редактор на в. „Тракия“, Божанка Богданова - председател на ТД „Тракия в София и на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“, Георги Илиев - член на ТД „Тракия“ в София, Евелина Константинова - секретар на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“, д-р В. Кастрева - началник на РУО София, директори на училища, преподаватели, консултанти, ръководители на фолклорни формации, ученици от 1-во СУ „Пенчо Славейков, 2-ро СУ „Акад. Ем. Станев“, 18-то СУ „Уилям Гладстон“, 88-мо СУ „Дим. Попниколов“, 122-ро ОУ „Н.Лилиев“,  129-то СУ „Антим Първи“, 134-то СУ „Димчо Дебелянов“, 148-мо ОУ „Проф. Л. Милетич“, 192-ро СУ „Христо Ботев“,  Софийска гимназия по хранителни и сладкарски изделия, Фолклорна група „Житената питка“ и Детска фолклорна група към 148-мо училище.

Председателят на СТДБ Красимир Премянов поздрави гостите и участниците и откри церемонията.

Приветствени слова към участниците в церемонията произнесоха д-р Ваня Кастрева и д-р Ваня Стоянова.

Всички участници в конкурса получиха грамоти и отличия от организаторите на конкурса и подаръци и от Столична община -  луксозното издание на Енциклопедия на общините и книги.

С „Голямата награда“ бе отличен разказът „Жалба“, чиито автор е Йордан, ученик  в 7 клас,  който публикуваме по-долу.

Грамоти и подаръци получиха и директорите на училищата Веселка Тепавичарова, Лилия Торньова, Величка Стойчева, Надка Воденичарова, Ивета Германова, Богдана Николова, Весела Палдъмова, Ани Деянова, Лилия Чавкарска, Таня Новкиришка, зам.- директора Боряна Райкова, преподавателите Валерия Ченгелиева, Веска Малцева, Петя Дерменджиева, Стоян Панчовски, Лиляна Евтимова, училищния психолог Анета Пиперова, ръководителите на фолклорните формации Боряна Райкова и Марио Анастасов.

Наградите връчиха Красимир Премянов, д-р Ваня Кастрева, Краснодар Беломорски, д-р Ваня Стоянова.

Песента „Беломорие“, изпълнена от Георгия Райкова и прекрасните изпълнения на Фолклорна група „Житената питка“ и Детска фолклорна група към 148-мо ОУ, допълниха усещането за съпричастност към съдбата на тракийци.

ЖАЛБА
Автор: Йордан, ученик  в 7 клас

Чедо, от Узункьопрю съм, от там идват моите корени. Питаш ме защо сме в Текира. Ами тя, нашата, е дълга за разправяне. Ето на, очите ми се напълниха. Тъжна, жаловита е нашата история.

Знаеш ли що е война? Не, естествено. И дано, дай БОГ, никога да не узнаеш. Това е унищожение, смърт, ненаказаност, престъпления, незнайни гробове и много, много черни забрадки, с мокри краища от майчини и невестински сълзи. Такова нечовешко и страшно име носи войната.  Тя всява ужас, болка, страдание, носи жестокост. Не пешки, а хора застават срещу хора и загиват невинни деца, жени, мъже, умират майки, бащи, синове- жертви на едно Безумие.
Ох, пак се разплаках! Не ме гледай присмехулно. И мъжете плачат.

Спомних си за бягството от моето родно място, от моето Узункьопрю – най- хубавото кътче в сърцето ми. Ненагледно място. Не че тук , в Текира ми е зле, ама чуй я народната мъдрост, която аз съм чувал от дедите си и прадедите си – КОЕ КЪДЯ СЕ ОКУЧИЛО, ТАМ СЕ НАУЧИЛО.

Осмисли ли я?

Я сега да научиш и нещо ново! Да знаеш, че най-дългият каменен мост в света, строен преди пет века, все още действащ, и на който никога не е правен ремонт, е в моето Узункьопрю. То затова и градът ни се казва така – мост на турски е кьопрю, куприя на нашенски. Местни жители разказват легенда колко трудно е издигнат мостът. Строили го трима братя. Камъните се носили на ръце. Жените им също идвали на строежа. Но станало така, че след тежък труд братята полагали основите вечерта, а сутринта те се загубвали. Най-големият брат казал: „Нужна е жертва, ще дадем курбан. Това ще е жената, която първа дойде на моста“. На сутринта сякаш станало чудо – основите за първи път си били на мястото. А трите жени на братята дошли усмихнати заедно, хванати за ръце.

Ех, младост !

В годините назад, в Узункьопрю живеехме немалко българи. Бяхме 183 български семейства с 1011 души. В сговор, разбирателство се нижеше животът. Дойдоха обаче войните и преобърнаха съдбите ни. Ето затова ти наговорих ония страшни истини за лицето на войната.

Отвори се първо Балканската. Как да е, преживяхме я някак си. Ама дойде и Междусъюзническото мурабе. Ами сега – започна се една мътна и кървава. То не бяха грабежи, то не бяха убийства. За една нощ натоварихме волската кола с бакърените съдове, облякохме на гърбовете си по няколко ката дрехи, постояхме на прага, с насълзени очи за сбогом и ,,, към майка България. Писано ни било там да търсим късмета си. Жената водеше воловете, а на гърба й, в цедилката скимтеше най – малката ни рожба. Аз, на червен кон, като светията , на когото съм кръстен - свети Димитър Солунски Мироточиви, ги охранявах отстрани, за да не ги бастише някой.      

Следвах указанията на моя баща и вървяхме, вървяхме, докато не стигнахме до бистри буйни извори. Така ми поръча той – край вода да се заселим, че:

-  Водата - ми каза той -  Димитре, е извор на живот и берекет.

Та така се озовахме в Текира, днес Триводици му викат, Пловдивско. Тук пуснахме нови корени , та и до днес. Да знаеш, да помниш и предаваш на деца и внуци нашата семейна история.

Помни: Дърво без корени няма и човек без минало – няма бъдеще! Заклевам те, като пораснеш и надвиеш на масрафа си, отиди в моето Узункьопрю, качи се на моста, разходи се и пей с цяло гърло, а аз отгоре ще те гледам и ще ти се радвам. А ако зароси, не се чуди – моите сълзи са.
 

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн