От днес започваме публикуване на част от наградените творби на участниците в Националния конкурс - 2018 г., за есе и разказ за ученици на тема:„Завръщане към корените” (Родовата памет е жива). Всички наградени творби ще бъдат публикувани в няколко последователни броя на в. „Тракия”.

Организаторите на конкурса Съюз на тракийските дружества в България, Тракийски научен институт и Тракийско сдружение Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, поднасят благодарност на всички участници и им пожелават да поддържат традициите и родовата памет, за да я има България!
 

Разказ по спомен на мама
Автор: ЯНА ДАМЯНОВА, гр. Свиленград

- Дядо, гладна съм! – звъннало гласчето на мама. Няколко врабчета, скрили се от жегата в листата на старата лоза, уплашени излетели.

Бил горещ летен ден. Всичко живо се било изпокрило из сенките и чакало да отмине най-голямата горещина.  Тогава мама била на около  единадесет-дванадесет години. Тя и  нейният дядо Димитър, когото всички наричали дядо Митьо, седели под асмата на двора на дядовата й къща. Той майсторял както винаги  нещо, а мама го наблюдавала. Тя не обичала да спи на обяд, за да не „изпусне“ нещо интересно.

- Донче, баба ти е оставила ядене на масата. Влез вкъщи и си хапни!

Мама вече била видяла яденето на масата. Работливата като пчеличка баба Донка била излязла по някаква работа. Преди това обаче  се  погрижила да остави ядене на мъжа си и на внуците. Тя готвела много хубаво. От най-обикновени продукти умеела да направи вкусна гозба. Гозба, след която да си оближеш пръстите. (Баба Донка, на която мама е кръстена, правела най-вкусните, най-хрупкави курабийки на света. Научила и мама да ги прави…)

- Дядо, баба готви мнооого вкусно, знаеш. Просто не ми се яде това.

Дядо Митьо предложил:

- Тогава, Донче, да ти опържа яйчица! На очи, нали така ги обичаш? Кокошките току-що снесоха, още са топлички.

Предложението било съблазнително. Мама обичала пържени яйца. Пък и дядо Митьо никога не готвел и това си заслужавало да се види… Но мама отказала и яйцата.

- Дядо, нещо друго ми се хапва… не знам какво точно, но нещо по-различно.

Възрастният човек се замислил за миг:

- Тогава да взема да ти сготвя „едновремешна“ манджа! Искаш ли?

- Искам, дядо, как да не искам! -  зарадвала се мама. Още като дете мама обичала да опитва нови неща. А и дядо Митьо да готви – любопитство й било събудено…

- Обаче няма да стане веднага. Можеш да ми помогнеш малко. Влез вкъщи и донеси купата.

Двамата – дядо и внучка – се захванали за работа. Дядо Митьо счукал шепа бадеми, а мама ги обелила. После донесла хаванчето, а дядото ги счукал в него. Сложил ги в купата. Нарязал глава лук на ситно (според неговите думи, на мама не й се сторило така.) и я изсипал в купата. Дядо Митьо добавил и оцет, направо от бутилката, и малко сол. Разбъркал всичко. Извадил кофа с вода от кладенеца и допълнил купата догоре. Донесъл от къщи крайщник хляб, връчил й лъжицата и казал:

- Готови сме, Донче! Едно време му казвахме „сърбалак“ на това ядене, защото се сърба.

Мама гледала учудено. Попитала:

- Дядо, ама това ли е всичко? Няма ли да сложиш краставичка, кисело мляко или поне малко олио?

- Не, Донче, нямахме мляко, а олиото пестяхме. Случвало се е и хлябът да не ни достига. Опитай, ще видиш, че е вкусно.

Но мама продължавала да разпитва:

- Защо, дядо, нямахте тези неща?

Дядо Митьо въздъхнал. Позамислил се и отговорил;

- Бяхме бежанци, Донче! Животът ни висеше на косъм. Много пъти храната не ни достигаше. И не само храната…

- Бежанци ли? – мама чувала думата за пръв път. – Значи сте бягали… от какво бягахте, дядо?

- Донче, бягахме от злото! Бяхме принудени да напуснем родното място, нивите, домовете си… да напуснем всичко и да побегнем. Животът ни изведнъж се преобърна. Тежка беше съдбата ни... Бяхме като дръвчета, изтръгнати от корен  от силна буря и понесени от нея… Много трудно е да се „прихванеш“ след това…

Очите на старият човек се насълзили. Натъжен той въздъхнал пак и разказал на своята внучка една много  тъжна история… История като от книга или филм, но съвсем истинска…

Някога семейството на дядо Митьо – баща му Иван, майка му Яна, сестра му Мария, живеели задружно и мирно в родното им село Кайджик (в днешна Гърция). Един ден в селото пристигнала страшна вест. Околните села били нападнати от турците, ограбени и опожарени. Някои от техните жители успели да избягат, но други, от тези които останали, били убити…

Село Кайджик тревожно зажужало като кошер и се раздвижило… Мирните му жители трескаво събирали каквото могат от покъщнината. Товарели го във волски каруци и се подготвяли възможно най-бързо да напуснат селото. Страхували се за живота си, за живота на дечицата си и за старците…

Бащата на дядо Митьо – Иван, по това време бил тежко болен. С големи усилия успял да убеди жена си Яна да вземе децата и да бяга с другите хора от селото. Искал да го оставят у дома, усещал, че само ще ги забави. Уверявал я, че той ще бъде добре, ще се оправи след няколко дни и или те щели да се върнат или той да успее да ги настигне… Молел я да спаси най-важното, най-ценното за тях – двете им деца.

На това място мама се разплакала. Мъчно й станало за онзи неин непознат прадядо Иван, който не мислел за себе си, а за децата си и се е пожертвал, за да се спасят те. 

Прегърнала дядо си и през сълзи  попитала какво се е случило после. Дядо Митьо казал, че пътуването до българските земи било много тежко. Накрая осиротялото семейство се установило в село Мандрица, Ивайловградско.  Живели и в село Кобилино. Накрая в търсене на по-добър живот се установили в село Ново село (което по-късно станало квартал на Свиленград). В края на селото, с големи усилия и лишения, успели да си построят къща. Постепенно съградили  съсипания си живот отново.  Баба Яна работела на чужди ниви и отгледала сама двете си деца.

- Ами дядо Иван? – промълвила мама – Какво е станало с него, турците ли са го убили?

Дядо Митьо казал, че когато комисия за описване на имотите на бежанците, отишла в родната им къща, дядо Иван бил починал. Погребали го в двора на къщата. Споделил, че често си мислел за баща си, молел се за него и че непрекъснато му е липсвала бащината грижа и подкрепа.

След години се запознал с баба Донка. Родило им се момиченце Янка. Кръстили го на баба Яна. Дъщеря им пораснала, омъжила се  и имала две деца – Донка (мама) и Димитър (вуйчо ми Митко).

- Така че, Донче, в тази история, която е много тъжна, има и нещо много хубаво. Прадядо ви Иван живее чрез всички нас – неговия род. Аз, леля ви Марийка, майка ти, и чрез вас – неговите правнуци. Направил е това, което е смятал за правилно. Пожертвал е себе си, но е спасил рода си…
Мама мълчала.

- Хайде, Донче! – подканил я дядо й  - не тъгувай, а си хапни от нашата някогашна храна.

Мама опитала „сърбалака“. После изпразнила купата. Видял й се много, много вкусен…

След този разговор мама разбрала защо в къщата на баба и дядо й почитали и уважавали хляба, грижливо го пазели и никога не го изхвърляли. Дядо й знаел какво е да нямаш храна  и да си гладен.

Когато дядо Митьо майсторял нещо и се случвало да изкриви някой пирон, той грижливо го изправял с теслата и го използвал. Той знаел какво е да изградиш дом на „гола поляна“.

Мама разбрала и защо понякога дядо Митьо без видима причина бил мълчалив, тъжен и умислен без видима причина. Той си е спомнял родното село, седял е под асмата на онзи далечен и някога напуснат насила техен дом. Мислел си е за тежката бежанска участ.

Израснал без бащина ласка, дядо Митьо много се грижел за дъщеря си, за зет си и за внуците. Винаги им помагал с каквото можел. Двамата с мама споделяли много общи интереси. Дядо  й много хубаво рисувал. Тази дарба се е предала и на баба на баба ми Янка, после на мама, достигнала е чак до мен… Учели френски език от учебници, който дядо й си бил купил, защото много му харесвал този език. Обичали и да четат книги, да майсторят разни неща. Харесвал и музиката, мама се научила малко да свири на акордеон и му свирела, той внимателно слушал и после я аплодирал.

- Дядо, много е вкусен този твой „сърбалак“. Искам пак да ми направиш! – прегърнала дядо си мама.

- Знаех си аз, че ще ти хареса, Донче! – подсмихнал се под мустак дядо Митьо, както само той умеел. – Да видиш каква попара без сирене ще ти направя следващия път…