За СТДБ - Кратка история
 
 


Тракийски дружества

Тракийският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, но като предмет на международните отношения възниква след Руско-турската война от 1877-1878 г. По силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Турция признава създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадат с етническите граници на българската възрожденска нация в Мизия, Тракия и Македония. Санстефанският договор отговаря на претенциите на всички балкански народи, но съществуват договорености, съгласно които условията на мира с Турция трябва да се съгласуват с всички заинтересовани държави.

По силата на предварителните договорености Великите сили свикват Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който прекроява границите, очертани в Сан Стефано и разпокъсва българската държава на няколко части. Северна България и Софийско са включени в територията на Княжество България, което получава статут на трибутарно княжество под върховната власт на султана. На юг от Стара планина се създава провинция под измисленото име Източна Румелия, която е оставена под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на чл. 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.

Берлинският договор предопределя за дълги години враждебни и конфликтни отношения между балканските държави. Всеки опит за обединение на земите, населени с българско население предизвиква напрежение на Балканите и криза в международните отношения.

Откъсването на български територии и предаването им на съседни страни или връщането им в пределите на Османската империя поражда огромно разочарование сред българското население и задълбочава българският национален въпрос, за решаването на който се водят дипломатически преписки, правят се петиции, избухват няколко въстания. Съединението от 1885г. решава само част от българския национален въпрос чрез обединението на Княжество България и Източна Румелия. Извън българските държавни граници остават Македония, Одринска и Беломорска Тракия, чието население, оставено в границите на Османската империя страда от липсата на законност, от чуждия социален, политически и икономически гнет.

Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в Одринско. Тя не приема революционните методи на борба и съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа в Одринско, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските българи към Екзархията.

В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I, на политическата и материална подкрепа от Българската държава в Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия, което й позволява да поеме ръководството на църковно-училищното дело на българското население, останало в границите на Турция.

Като просветен център на българите в Тракия се оформя Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” (1891 г.) и гимназията “Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на  века училището “Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.

Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите, но не може да се справи с натиска върху българското единство.

Огромни маси българско население пред чуждия политически и икономически гнет предпочитат съдбата на бежанци и напускат родните си места, търсейки спасение в свободните части на Отечеството. Бежанците от Тракия се заселват главно в Източна България - в районите на Варна и Бургас, където възникват и първите им организации.

Общата съдба на тракийските и македонски българи предопределя тясното сътрудничество между тях и общите форми на борба в първите години след Освобождението на България.

За начало на тракийско национално освободително движение се приема годината 1896 г., когато в Беломорска и Одринска Тракия се създават Българските македоно-одрински революционни комитети (от 1905г. ВМОРО), а на 12 май с. г. във Варна Петко Киряков и братята Петър и Никола Драгулеви полагат основите на дружество „Странджа.”

На 19 февруари 1900 г. дружество „Странджа“ и ВМК се обединяват и създават Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), който към средата на с. г. загърбва легалната дейност и изцяло се преориентира към въоръжена борба.

Успешно реализираното през 1885 г. Съединение подхранва надеждите за освобождение на останалите под османска власт тракийски българи, които вземат участие в избухналото през 1903 г. Илинденско-Преображенско въстание, организирано от ВМОРО. Въпреки своя неуспех, въстанието е връхна точка в НОБ на тракийските българи, които показват на европейска общественост, че ще продължат борбата до извоюването на националната си независимост.

След потушаване на въстанието в свободните части на Отечеството се създават сдружения под названието "Емигрантски братства", имащи за цел да подпомагат морално и материално тракийските бежанци. Българските политици и общественото мнение постепенно се ориентират към идеята, че войната с Турция е единствено възможният изход за решаване на националния, в т.ч. и тракийския въпрос.

В периода 1912 - 1919 г. България води три войни и претърпява две национални катастрофи. По силата на Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г., с който приключва I-та Балканска война, земите на запад от линията Мидия-Енос, в т.ч. почти цяла Тракия, са върнати в границите на България. Нерешените спорове между България, Сърбия и Гърция за Македония водят до избухването през юни 1913 г. на II-та Балканска война, известна като Междусъюзническа, от която се възползва Турция. Нарушавайки Лондонския договор турски войски навлизат в българските територии, избиват огромна част от населението, заграбват имотите му и реокупират Одринска Тракия, която на практика е обезбългарена.

Тежки са последиците за Тракия и от втората национална катастрофа, сполетяла България след Първата световна война (ПСВ). По силата на Ньойския договор от 1919 г. Западна Тракия е предадена под управлението на Антантата. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция, е приложена и т.нар. Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия.

През юли 1923 г. с Лозанския договор Западна Тракия е дадена на Гърция, а Източна Тракия на Турция. Надеждите на българските бежанци, напуснали Тракия по време на войните и непосредствено след тях, че след оттеглянето на чуждите власти, ще могат да се завърнат по домовете си, не се сбъдват.

Националните катастрофи обуславят ново активизиране на НОД. Още през 1914 г. по инициатива на Димитър Попниколов в София се създава тракийско дружество „Одринска Тракия”, което си поставя като временна цел да работи за връщането на прокудените тракийци по родните им места.

Четири години по-късно, през декември 1918 г. Софийското тракийско дружество става инициатор за свикването събор в Одрин, чиито решения акцентират на българския характер на Тракия и желанието на тракийци да се присъединят към Отечеството. Делегатите на събора избират Върховен комитет (ВК) от 5 души, начело с проф. Димитър Михалчев и приемат Устава на софийското тракийско дружество за Устав на новата организация.

Изследователи на тракийския въпрос приемат, че Одринският събор поставя началото на самостоятелно организирано тракийско движение и го броят за учредителен на създадената нова национална и непартийна организация, носеща името „Одринска Тракия”. След събора се забелязва значителна активност на делегатите, която довежда до създаването тракийски дружества (клонове) на „Одринска Тракия”.

През 1920 г. в София се провежда Четвърти редовен събор, по време на който организацията се преименува от „Одринска Тракия” на „Тракия”, т.е. вече обхваща Източна и Западна (Беломорска) Тракия. Приет е и нов Устав, в който на преден план са изведени три основни цели – да се поддържа националната солидарност на българите от Тракия и свободна България; да се организира духовното и материалното подпомагане на българите в Тракия; да се работи за постигане на политическа независимост на Тракия. Като средства за постигане на целите са посочени издаването на вестник, мемоари, исторически публикации, организиране на протести и др.

В резултат от решенията на Четвъртия събор на 14 януари 1921 г. започва да излиза в. „Тракия”, чийто редактор е Димитър Попниколов. Постепенно вестникът се превръща във важен информационен източник за тракийци.

През 1921 г. по инициатива на софийското тракийско дружество, е създаден втори ръководен център, наречен Върховен изпълнителен съвет (ВИС), с което се провокира разцеплението на тракийската организация. Дружествените клонове във Варна, Сливен и др. реагират остро, защото осъзнават, че това ще се отрази неблагоприятно на каузата.

На Шестия тракийски събор, открит на 19 август 1922 г. в Пловдив, противоречията между борещите се за надмощие групировки, са преодолени. Избран е единен управителен орган, носещ името Централно бюро от 7 души с председател проф. Д. Михалчев от ВК и подпредседатели П. Тончев и Й. Мутафов от ВИС. Организацията се преименува на Културно-благотворително дружество „Тракия”.

Към тракийската организация се изграждат и младежки дружества, които през август 1924 г. се обединяват в Тракийския младежки съюз, за чийто пръв председател е избран Иван Попвасилев.

Несправедливите решения на Лозанската конференция обуславят ново активизиране на НОД в Западна Тракия. През ноември 1922 г. е създадена Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), чиято основна цел е постигането на пълна политическа независимост на Тракия. Приети са устав и правилник, избран е ЦК. Бойната сила на ВТРО представляват четите, начело с известните войводи Таню Николов, Димо Николов, Димитър Маджаров и др. ВТРО поддържа духа на населението, защитава го от криминални и корумпирани елементи, подпомага тракийските бежанци.

След Деветоюнския преврат през 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприема мерки за ограничаване на ВТРО. Групата на Таню Николов приема искането на правителството за преустановяване на четническите акции, но тракийците около Димитър Маджаров настояват за продължаване на борбата. Поради тази причина през септември 1923 г. в Хасково се провежда нелегален конгрес на ВТРО, на който се обсъжда дейността на ВТРО и разрива с Т. Николов.

През март 1924 г. е свикан нов конгрес в Пловдив, след който в организацията се оформят два ръководни центъра - единият начело с Т. Николов, а другият начело с Д. Маджаров. През лятото на 1926 г. след натиск от страна на правителството на А. Ляпчев ВТРО обявява, че се саморазпуска, но на практика са ликвидирани само част от бойните групи и четите.

На 16 май 1926 г. в София се провежда Десети извънреден тракийски събор, който гласува протестен Меморандум до депутатите в 21-то ОНС. В него се изразява недоволство от подписания през 1925 г. Договор за приятелство между България и Турция, известен като Ангорски договор, лишаващ тракийските българи от Тракия и Мала Азия от възможността да живеят в родните си места. Въпреки справедливите аргументи, изложени в Меморандума, договорът, чиято несправедливост тегне и до днес, е ратифициран от българските народни представители.

През 1927 г. Турция продължава с острите си протести срещу дейността на четите на ВТРО, което принуждава правителството на А. Ляпчев да притисне ръководителите й да я разформироват. На 12 октомври 1927 г. ВТРО е ликвидирана, но веднага на нейно място е създаден Комитет за свободата на Тракия (КСТ) с председател тракиецът Георги Василев.

През септември 1929 г. при пълна секретност в Пловдив се провежда конгрес, който определя като крайна цел на КСТ освобождаването на Тракия и присъединяването й към България. Конгресът избира 5-членно ръководно тяло начело с Димитър Маджаров. Компактно населените с тракийски бежанци територии са разделени на 10 района, които организационно са включени в четири окръжни центъра Смолян, Пловдив, Кърджали и Бургас. КСТ е конспиративна организация, чиито основни клетки са революционните тройки. Тяхната главна задача, е да съдействат за включване на всички тракийски бежанци в редовете на легалната организация Културно-благотворително дружество „Тракия”.

През 1929 г. е създаден фонд "Тракийско дело", който има за цел да пропагандира тракийската кауза и да защитава интересите на тракийските българи.

Във връзка с предстоящите през юни 1931 г. избори за Народно събрание, ръководството на КСТ разпраща Окръжно №31/11.03.1931 г., в което се подчертава необходимостта от влизането в парламента на тракийски депутати за защита на специфичните интереси на тракийската емиграция.

Идеята за масовизиране на тракийското движение се реализира и чрез създаването през 1933 г. на Тракийски женски съюз.

През 1933 г. Тракийската организация разполага с 252 дружества, в които са включени почти всички тракийски бежанци в България. През 1934 г. е основаван Тракийски научен институт, чиято основна цел е идейно-пропагандна и научно изследователска дейност. Сред неговите сътрудници се открояват имената на акад. Димитър Михалчев, Иван Орманджиев, Атанас Иширков, Христо Вакарелски и др.

Деветнадесетомайският преврат през 1934 г. довежда на власт правителството на Кимон Георгиев, което забранява всички политически партии и обществени организации, в т.ч. и тракийската. КСТ се саморазпуска след предупреждение, че в противен случай ще бъде разгромен като ВМРО на Ив. Михайлов. Постепенно затихва и целият организационен живот на тракийци.

На 9 септември 1944 г. управлението на България се поема от отечественофронтовската коалиция, с което в страната се създава нова политическа система, наречена народна демокрация, чиято характерна черта е запазването на многопартийността. Новата политическа ситуация е благоприятна за възстановяване дейността на тракийската организация. Още през октомври с.г. тракийски активисти започват подготовка за свикване на национален форум, който да възстанови организацията и да избере ръководни органи.

През 1947 г. в София се провежда национална конференция, която играе ролята на конгрес, възстановява тракийската организация и нейните низови структури като културно-просветни благотворителни дружества. Главните цели, залегнали в новоприетия Устав са свързани с работа за трайното разрешаване на тракийския въпрос, възпитаване на бежанците в патриотизъм, прогресивен дух, славянска солидарност и разбирателство между балканските народи, задоволяване на непосредствените специфични нужди на тракийските бежанци. Никола Спиров е избран за председател на Съюза, Димитър Маджаров за заместник председател, Ламби Данаилов, Панчо Джелепов и Никола Христов за секретари, а за редактор на вестник „Тракия” Петко Караделков.

В края на 1947 г. започват радикални промени във всички сфери на обществено-политическия живот в България, свързани с ликвидиране на многопартийната система и политическия плурализъм. Пряко следствие от това, е сливането на партийно политически с държавни функции, формалeн конституционно-парламентарен живот, съсредоточаването на цялата власт в Политбюро на ЦК на БКП. Новата вътрешно политическа обстановка и държавната политика по отношение на Турция и Гърция оказват влияние и върху наскоро възстановената тракийската организация, на която е препоръчано за дейността си по места да използва клубовете на Отечествения фронт. На практика се стига до припокриване на задачите, поставени пред отечественофронтовските организации и обезличаване дейността на тракийските дружества.

На 1 февруари 1977 г. Политбюро на ЦК на БКП решава, че Съюзът на тракийските културно - просветни дружества е изчерпал функциите си и трябва да преустанови своята дейност на всички нива. Като резултат от решението съществуващите около двеста тракийски културно - просветни дружества в страната преустановяват своята дейност.

Политическите промени след 10 ноември 1989 г. създават условия за политически плурализъм, в условията на който започва възстановяването на стари и създаването на нови  политически партии, движения, клубове и сдружения. В такава обстановка по инициатива на софийското дружество „Тракия” започва възстановяването и на тракийската организация.

На 10 януари 1990 г. в София се събират представители на тракийски клубове от София, Пловдив, Хасково, Кърджали, Асеновград, Крумовград, Момчилград, Свиленград, Ямбол, Казанлък, Харманли, Ардино, Бургас, Царево, Малко Търново, Поморие, Пазарджик, Стара Загора. Присъствалите на тази национална среща:

  • Приемат Декларация за възстановяване на тракийските дружества, обединени в Съюза на тракийските дружества в България със седалище в гр. София, ул. „Ст.Караджа” №7А.

  • Избират Временно ръководство начело с Костадин Карамитрев – председател на софийското тракийско дружество.

  • Решават през м.февруари с. г. да се проведе Национална конференция.

На 7 февруари 1990 г. в София се провежда Национална конференция, в работата на която участват 125 делегати от 26 тракийски клуба в страната. Конференцията приема нов Устав, в който е записано, че тракийските дружества са обществено-патриотични, непартийни организации, в които членуването е на доброволни начала. Тяхна главна цел е да работят за единна, независима, демократична и целокупна България, както и за справедливо и мирно решаване на националния въпрос и на тракийската кауза като негова неразделна част. Избрано е Централно ръководство от 19 души с председател Костадин Карамитрев и Контролна комисия с председател Константин Майсторов.

През януари 1991 г. отново започва да излиза в. „Тракия” два пъти месечно. През с. г. е учредена Тракийската фондация “Капитан Петко войвода”, която е правоприемник на бежанския фонд „Тракийско дело”.

През 1992 год., след продължително прекъсване, се възобновява традицията на провеждане на конгреси на тракийските дружества. Деветнадесетият конгрес на организацията, проведен на 25-26 март в Хасково, приема промени в Устава, които утвърждават тракийския конгрес, общотракийската конференция, Върховен изпълнителен комитет, Контролна комисия, Централно ръководство и Председател на СТДБ. Взето е решение 26 март, денят, в който българската войска превзема Одрин през 1913 г. да бъде обявен за „Ден на Тракия”.

Постепенно се възстановяват тракийските дружества в редица градове, което се оказва продължителен и нелек процес. Възстановяващите се дружества формират самодейни състави, разпространяващи тракийския фолклор, организират честването на бележити дати и мероприятия, свързани с тракийската кауза, които са приети добре от обществеността.

Успоредно с това, те провеждат и последователна политика по националния въпрос, като декларират категорично, че България е еднонационална държава, в която живеещите етнокултурни и религиозни общности, са част от българския народ. В програмните документи на тракийци е записано, че организацията няма да се бори за промяна на държавните граници, но няма да се откаже нито от българското културно-историческо наследство, нито от търсенето на обезщетение за тракийските бежанци и техните потомци.

На 24 януари 2001 г. в София е учреден Политически клуб „Тракия”, който е партийна структура, може да се регистрира по Закона за политическите партии и има право да участва в самостоятелно или в коалиция с други партии в парламентарни и местни избори. Политически клуб „Тракия” изповядва принципите на националното тракийско движение.

Още с възстановяването си през 1990 г. Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) обявява за своя стратегическа цел обезщетението на тракийските бежанци. Не само като имуществен проблем, но и като проблем за защита на човешките права на тракийски българи, чиито имоти в Източна Тракия и Мала Азия са заграбени през 1913 г. от Турция .

Проблемът е поставян от СТДБ пред президенти, министър-председатели, председатели на Народното събрание, министри, депутати, политици. Тракийската организация успява да го превърне от общонационален в международен. През 2008 г. по предложение на Съюза на тракийските дружества в България, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгени Кирилов, Европейският парламент приема резолюция, с която обвърза членството на Турция в ЕС с обезщетенията за имотите на тракийските българи, т.е. със законните права на наследниците им.

СТДБ продължава да отстоява позициите си по въпроса с тракийските имоти, работи за популяризиране на тракийското културно и историческо наследство, защита на човешките и имуществените права на тракийци и техните потомци, защита на българщината и на тракийските българи, живеещи извън пределите на страната, поддържане на добросъседски отношения с балканските народи.

Автор: д-р  Ваня Ангелова ИВАНОВА

Исторически извори и литература:

  • Силянов, Хр. Освободителни борби в Македония, т. I и II. С., 1983

  • Георгиев, Величко. Трифонов, Стайко. История на българите 1878-1944 в документи. Том II. С., 1996

  • Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1878—1903. С., 1978

  • Панайотов, Л. Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. С., 1982

  • Гоцев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмата на националноосвободително движение в Македония и Одринско. С., 1983

  • Трифонов, Стайко. Антантата в Тракия 1919-1920. С., 1989

  • Добринов, Дечо. Българското НОД след Първата световна война. В: Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. С., 1991

  • Филчев, Иван. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. С., 2007

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн