На днешната дата, преди 105 години, на  24 април 1915 година в Истанбул арменски интелектуалци, учители, лекари и политически деятели са арестувани и екзекутирани. По този начин започват нечуваните кланета над повече от  милион и половина арменци, които са в границите на Османската империя. 

Арменският геноцид официално е признат от: Европейския парламент, от САЩ, от ООН, от около 30 страни по света и от общността на учените историци.

В Турция Орхан Памук - лауреат на Нобелова награда за литература заявява в печат: „Никой не смее да го каже, но аз го казвам – турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.“, а през 2008 г. 200 турски интелектуалци подписват петиция с която се извиняват за етническото прочистване на арменците в Първата световна война, подписана от още 29 000 души.

Преди пет години, на 24 април 2015 г., Народното събрание на Република България прие декларация, с която призна „масовото изтребление“, а не геноцид над арменците в Османската империя в периода 1915 - 1922 г. Българският парламент не  се съобрази с това, че в няколко международни конвенции на ООН е записан „геноцида“ над арменците. С декларацията си парламентът определи 24 април за ден на възпоменание на жертвите.

Много арменци са намерили убежище на наша територия и техните потомци, които днес живеят в страната, приемат България като  своя родина.

Тракийци и арменци имат сходна историческа съдба, затова днес тракийските българи са солидарни и почитат геноцида над арменците.

В Борисовата градина в столицата се издига - паметник на поета Пейо Яворов върху чийто фундамент отрупан с цветя, стои надпис: „От признателните арменци”.

За тях, арменците Пейо Яворов написа:

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.