Актуално - Новини 2020
 
 


Тракийски дружества
143 г. от началото на Руско - турската освободителна война (1877-1878 г.)

Автор: д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА

Преди 143 години, на 24 април 1877 г.,, император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на Руско-турската война.

Войната е наречена освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от османско владичество и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост.

Руско-турската война от 1877-1878 г. е закономерен резултат от събития, започнали през втората половина на 19 век, които  свидетелстват за подем на българското общество в стремежа му да извоюва своята независимост, съвпадащ с поредното изостряне на Източния въпрос през 1875-1876 г.

През лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва антиосманско въстание, което продължава и след края на годината. През април 1876 г. избухва Априлското въстание в България. През 1876 г. започва сръбско-турска война, с участието на Черна гора.

Изострящата се Източна криза активизира политиката на европейските държави и Русия на Балканите. Тя е повод за проведената през лятото на 1876 г. среща на руския император Александър II с императора на Хабсбургската империя Франц Йосиф. В Райхщад - Австро-Унгария, двамата обсъждат положението на Балканите и подписват тайно споразумение, в което страните декларират, че ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, няма да има „голяма компактна славянска или друга държава“. Според историците това е първата стъпка на Русия към дипломатическата подготовка за война с Турция. Австро-Унгария декларира неутралитета си в предстоящата руско-турска война, а Русия се задължава да не разпростира действията си върху Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина. Допълнително страните се споразумяват и за териториалните си придобивки от бъдещата военна кампания. Двете империи потвърждават договорката си и в още едно тайно стратегическо споразумение от януари 1877 г., известно като Будапещенска конвенция.

За Руската империя войната с Турция от 1877-1878 г. е пореден опит да сложи край на османското господство в геополитически район, който руската политика приема за зона на свои жизненоважни интереси. В нея попадат Проливите и малоазиатската част на Турция.

На руските териториални стремежи се противопоставят останалите Велики европейски сили, което принуждава Русия да действа с малки стъпки за постигане на голямата си цел. Възприета е дългосрочна политика на постепенно омаломощаване на Османската империя чрез военни удари, откъсване на територии, чрез реформи за християнското население в империята и признаване на специални руски интереси от Високата порта в собствените ѝ земи.

През 1876 г. обстановката в Османската империя, а и в Европа изобщо, е благоприятна за постигане на основната външнополитическа цел пред руската външна политика - Проливите. Интересите на Русия съвпадат със стремежа на българите към освобождение от турско владичество.

Жестокото потушаване на Априлското въстание през 1876 г., турските зверства над българите и задълбочаващия се Източен въпрос, са повод за провеждане на Цариградската конференция (23 декември 1876 - 20 януари 1877)  на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта. По време на конференцията се обсъждат различни аспекти на Източната криза и се търсят взаимно приемливи решения. Единодушно се приема да бъдат създадени две автономни български държави - Източна България с център Търново и Западна - с център София. През март 1877 г., в документ, известен като Лондонски протокол, Великите сили припомнят на Османската империя договореното и я приканват да го реализира. Тя отказва. Така към поредицата от събития, които очертават ескалацията в търсенето на решение за българската независимост, се прибавя и провалът на Цариградската конференция. Той развързва ръцете на Русия за обявяване война на Турция.

На 31 март (12 април) 1877 г. започва формирането на Българското опълчение – армията на бъдещата независима България. Заповедта за създаването му е издадена на 17 април (29 април). Първоначално, поради очакванията за слаба боеспособност, командването предвижда опълченците да изпълняват единствено охранителни задачи. Различни фактори обаче убеждават руските военноначалници да рискуват и да ги включат в сраженията с редовната турска армия на първа линия и то в предния отряд. Сред тях са впечатляващите им постижения по време на обучението, невероятната им издръжливост по време на тежкия преход през Румъния, както и забележителният им устрем в атаките „на нож“.

На 12 април (24 април) 1877 г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване война на Турция. След приключването на стратегическата дислокация руското командване се изправя пред първата си изключително трудна за изпълнение задача - овладяването на Дунав. Османските флотски сили контролират реката по цялата фронтова линия.

Настъпателен период (юни-юли 1877)

В ранните часове на 10 юни (22 юни) 1877 г. русите започват десант в Северна Добруджа За два дни руските части достигат линията Черна вода – Кюстенджа, завладяват двата бряга на Долни Дунав и напълно затварят реката за турския флот. Целта на този десант е да заблуди командването в Цариград за посоката на руското настъпление и така да блокира османските войски в района Русе - Силистра - Шумен - Варна. Османската армия е принудена да защитава Добруджа, тъй като оттам е най-краткият път за руското настъпление към Цариград.

Още в началото на военните действия всички османски войски са на бойното поле, докато по политически причини и недооценка на турската военна мощ Русия изпраща едва 250 хиляди бойци и офицери. Това позволява на Османската империя в първите месеци на войната на няколко пъти да има съкрушително числено превъзходство, което допълнено с по-доброто снаряжение, по-доброто снабдяване и многочисления и силен флот, да нанесе тежки поражения на противника. Грубите стратегически грешки на руската държавна политика и военно командване в началото на войната се компенсират от героизма на руските войници и българските опълченци, невероятната тромавост на османската военна машина и некадърността на командващите османските армии.

В ранните часове на 15 юни (27 юни) 1877 година започва дебаркирането на основните сили на руската армия на българския бряг на река Дунав в района Зимница - Свищов. Този десант се приема за начало на същинските бойни действия в Руско-турската война на Балканите от 1877-1878 година. Преминаването на Дунава е добре премислено, подготвено е в пълна секретност, приключва бързо и с успех. До първите часове на 27 юни (8 юли) руските части вече са осигурили плацдарм за пристигащите войски, а османският гарнизон е принуден да отстъпи Свищов без бой. Шест дни по-късно освободеният град посреща и българска войска - опълченските дружини започват да се прехвърлят през Дунав.

Изградени са и два понтонни моста на реката, по които да преминават настъпващите части. Стратегически градът става изключително важен - той е единственото място, където по суша могат да бъдат прехвърлени войски, боеприпаси и продоволствия. Взети са сериозни мерки за сигурността на съоръженията  - разположени са минни заграждания по реката и артилерийски батареи на брега.

Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на:

• Западен отряд от 35 000 офицери и войници с командир генерал-лейтенат Николай Криденер

• Източен отряд от 70 000 офицери и войници с командир престолонаследника Александър Александрович

• Преден отряд от 14 000 офицери и войници с командир генерал-лейтенат Йосиф Гурко. Той включва в състава си Българското Опълчение.

Чрез бързо придвижване на Предния отряд в Южна България и активните действия на Източния и Западния отряд се цели да се провали османския военен план. Започва настъпателния период на войната.

20 дни след успешното начало на военните действия политически и военни кръгове в Русия и Румъния са сигурни в бързия край на войната. Руската армия обаче се оказва в патова ситуация, заради стратегически грешки на своето командване и сериозната съпротива на турските сили, които на места преминават в контраатака. След превземането на Никопол на 4 юли командващият Западния отряд - ген. Криденер, получава заповед за настъпление по посока на Плевен. Вместо това той дава почивка на войските си. От грешката му се възползва Осман паша, който необезпокояван прехвърля от Видин 23-хилядна войска и започва да строи укрепителни съоръжения на височините край града. Руското командване не подозира, че ще плати висока цена. Предстои му  няколкомесечна обсада на града.

От друга страна силите, командвани от ген. Гурко, са принудени да отстъпят от района на Стара Загора и Казанлък и се връщат на позиции по Стара планина. Така, въпреки първоначалните прогнози, че войната ще приключи само за няколко седмици, тя се проточва цели осем месеца. Османската империя капитулира едва през март 1878 година.

Съотношението на силите в края на юли 1877 г. на юг от Балкана не е в полза на руснаците. Предният отряд на руската армия, командван от ген. Йосиф Гурко, наброява 14 хиляди бойци, като почти половината са български опълченци. Срещу него, макар и разделени на части, противостоят почти двойно повече турски сили. Реуф паша предвожда 10 хиляди войници, а армията на Сюлейман паша, превозена от Албания с английска помощ по нареждане на английския премиер Бенджамин Дизраели (истинското му име е Соломон Леви), разполага с 16 хиляди войници. Отрядът на ген. Гурко трябва да попречи двете турски армии да се слеят. Затова той взема смелото решение да се справи с противника, като разгроми армиите му една по една.

На 10 юли (22 юли) 1877-а авангард на Предния отряд влиза в Стара Загора и освобождава града, който е стратегически важна точка за бъдещо настъпление в Тракия. Бързото придвижване на войските на Сюлейман принуждава Гурко да се отклони от главното направление на руското настъпление към Одрин. Той решава първо да неутрализира Новозагорския гарнизон на Реуф паша и да пресече опитите за обединяването му с армията на настъпващия Сюлейман паша. Ген. Гурко оставя в Стара Загора 4 опълченски дружини, 14 ескадрона и 12 оръдия под командването на ген. Николай Столетов и на 17 юли (29 юли) насочва силите си към Нова Загора.

Руската атака при Нова Загора е на следващия ден - 18 юли (30 юли). Боят е ожесточен, а османлиите палят града и отстъпват от позициите си. Междувременно Сюлейман паша и концентрира силите си за превземането на Стара Загора. Руските войски, участвали в битката при Нова Загора, бързат обратно към Стара Загора. Натам, за да подсили армията на Сюлейман, се насочва и Реуф паша с гарнизона си, но походът му е спрян от нова руска атака рано сутринта на 19 юли. Руснаците отново удържат победа, но тази битка не позволява на ген. Гурко и бойците му да се включат в защита на Стара Загора. Докато ген. Гурко и Реуф паша мерят сили, Сюлейман паша тръгва в решителна атака срещу Стара Загора с всичките си 16 хил. войници и офицери. А градът се брани от  3 500 български опълченци и руски войници. Сюлейман дава воля на презрението си към силата и военните умения на противника и атакува центъра на защитата на града - нещо, недопустимо от гледна точка на военната стратегия. Турците са отблъснати, а пашата е принуден да смени тактиката – със значителни сили той настъпва срещу левия флаг на защитната линия, където са I-ва и III-та опълченски дружини. Турските аскери са принудени да залегнат недалеч от българските позиции, а малко по-късно и да побягнат, след като подполковник Калитин повежда III-та дружина в контраатака. В яростния ръкопашен бой особено драматична е защитата на Самарското знаме на III-та дружина. Загиват няколко знаменосци, сред които и подполковник Калитин, но бойната светиня е спасена.

Защитниците на Стара Загора отбиват атака след атака, а единственият им път за отстъпление е на десния фланг, накъдето се е насочила турска колона. Командващият ген. Столетов заедно с конниците напуска позициите и се насочва към идващия на помощ отряд на ген. Гурко, а заместникът му издава заповед за оттегляне. Към прохода, водещ към Казанлък, се изтеглят не само руските части и опълченски дружини, но и десетки хиляди българи от Стара Загора и тунджанските села.

Когато Гурко пристига, боят е завършил. Войските му са уморени от сраженията, в които участват още от сутринта. Затова руският генерал се отказва веднага да атакува лагера на Сюлейман пред Стара Загора. Сюлейман паша се възползва и изпраща четири батальона в града. Освирепелите аскери избиват 14 500 българи от града и селата, южно от него, а други 10 000 - предимно млади момчета, девойки и жени, са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция. Стара Загора е изгорена до основи и обезлюдена.

Боевете за Стара Загора са истинското бойно кръщение на Българското опълчение и Самарското знаме. След разформироването на Предния отряд ген. Гурко издава прощална заповед, в която се казва: „Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия.“

След ожесточени боеве при Стара Загора в края на юли 1877 г. руските войски и българските опълченци се изтеглят към Казанлък и Хаинбоаз и заемат отбранителни позиции по билото на Стара планина - на връх Свети Никола. Стратегическата инициатива във войната обаче е в ръцете на турците. Руското командване се изправя пред голямо предизвикателство - да удържи армията на Сюлейман паша южно от Балкана. Навлизането ѝ в северните български земи би довело до значително превъзходство на силите на една от двете флангови групировки на турците - на Осман паша в Плевен или Мехмед Али в Добруджа.

Борба за надмощие (август-декември 1877)

Характерна черта на този период, е провеждането на голямо-мащабни операции, в хода на които се решава изходът на войната.

Битката за Шипка на 23 август 1877 година е повратен момент за хода на Руско-турската война.  Целта на турското военно командване е неговите бойци да преминат Стара планина, за да се съединят с войските на Мехмед Али паша. Заедно, те трябвало да подпомогнат отбраняващия се в Плевен Осман паша, а после да изтласкат обратно руснаците зад Дунав.

В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.

В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на генерал Радецки. За отбраната на прохода е сформиран така нареченият Шипченски отряд. Новата бойна единица се състои от 7500 руски войници и български опълченци. Тя разполага с едва 27 оръдия. Начело на отряда е командирът на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов.

Шипченска епопея, по време на която се решава изходът от войната, е поредица от ожесточени сражения:
• Шипченската битка  на 4-7 (16–19) юли 1877 г.
• Шипченската битка на 9-14 (21–26) август 1877 година. Считана е за най-тежката битка на Българското опълчение по време Освободителната война
• Шипченската битка на 5 (17) септември 1877 година
• Шипченска битка на 30 октомври (11 ноември) 1877 година
• Зимно стоене на Шипка до 28 декември 1877 г.

 Турците минават към отбрана, което е повратен момент за Освобождението на България.

На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“.

Османското командване е принудено да се откаже от първоначалния замисъл за настъпление в Северна България. Въпреки че армията на Сюлейман вече е загубила мощта си, турското командване няма друга сила, която да противопостави на руските войски както на Шипченските позиции, така при настъпление по направлението Одрин - Цариград. По този начин една от основните турски армии се оказва блокирана и не участва в последвалите военни събития.

Обсадата на Плевен е една от най-тежките и продължителни битка в хода на Руско-турската война (1877 – 1878). Западната османска армия задържа в продължение на почти пет месеца Плевен, обсаден от Западния руски отряд. Временно е забавено руското настъпление в Тракия. Към града са насочени поисканите подкрепления от Румъния. След поредния неуспешен опит за превземане на града (26 август/7 септември-1/13 септември), пристига извиканият от Русия генерал от инженерните войски Едуард Тотлебен. Под негово командване е наложен е плътен блокаден пръстен на Плевен. Започва дълга борба за изтощаване. Принуден от липсата на продоволствие, на 28 ноември/10 декември 1877 г., Осман паша се опитва да пробие обсадата, но търпи поражение и капитулира с цялата Западна армия.

Превземането на Плевен на 28 ноември/10 декември 1877 г. има решително значение за изхода на войната и Освобождението на България

Периодът на борбата за надмощие е с най-много усилия и жертви и за двете страни. По време на този период са изчерпани почти всички възможности на Османската империя и нейните въоръжени сили за активни действия. Русия успява да мобилизира количествено и качествено по-големи ресурси за по-нататъшни настъпателни действия.

Заключителен период (декември 1877- януари 1878)

В началото на периода решаващо значение има преминаването на Стара планина при трудни зимни условия. Участват и Българските доброволчески чети. В бойните действия на този етап се включва Сърбия, която изпраща над 55 000 бойци към Ниш, Пирот, София и Видин. Пръв преминава Западният отряд с командир генерал Гурко. На 23 декември/4 януари, след като разгромява Орханийската армия превзема София.

Последван е от Южния отряд с командир генерал Радецки. Преминаването на Троянския отряд с командир генерал-лейтенант Павел Карцов отвлича вниманието на османското командване от направлението на главния удар.

На 28 декември/9 януари, Южният отряд обкръжава и пленява в битката при Шейново Централната армия с командир Вейсел паша. На османските въоръжени сили са нанесени невъзстановими загуби.

Заключителното руско настъпление довежда до мълниеносен разгром на последната противникова сила в Южна България-групировката на Сюлейман паша. На 4/16 януари е превзет Пловдив, а на 8/20 януари руските войски влизат в Одрин.

В началото на 1878 година действащата руска армия е на 20 км от Цариград. Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на османската столица. Под натиска на Великите сили на 19/31 януари Русия сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.

Край на Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев. Той пристига на 9 февруари 1878 г. в Одрин, придружаван е от Александър Нелидов – началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взема и княз Алексей Церетелев.

Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва, за да забави процеса по подписване на договора.

Мирните преговори започват на 13 февруари.

Санстефанския мирен договор, подписан на 3 март 1878 г.,  между Руската империя и Османската империя слага край на Руско-турската война (1877 - 1878) г. и провъзгласява създаването на Третата българска държава след пет века османско владичество. Той е подписан от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Сафет Мехмед паша и посланика в Германия Сабдулах бей от страна на Османската империя.

Съгласно Санстефанския мирен договор Турция признава създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадат с етническите граници на българската възрожденска нация в Мизия, Тракия и Македония.

Първите отзиви от подписания договор стават ясни, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него, заявявайки че Русия сама е решила Източния въпрос в своя полза, без да се допита до западните Велики сили. Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват против излаз на България на Бяло море, под претекст че ще бъде използван от Русия, за да окаже влияние над Средиземноморието и морските сили в Европа. Обединеното кралство започва да се готви за война.

Руската армия не е способна на втора война, веднага след приключилата изтощителна война с Турция. Войската й е изтощена, а на редица места върлува тиф. В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф. Те обвиняват Русия, че не спазва предварителните договорености и съставя Санстефанския договор в нарушение на уговореното в Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция.

На 27 април 1878 г. руското правителство взема решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се зачитат. След преговори на Русия с британското правителство, се стига до подписване на Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., което налага на Русия фактическото спазване на Райхщадското споразумение.

По силата на предварителните договорености Великите сили свикват Берлинския конгрес (1/13 юни - 1/13 юли 1878 г.), който прекроява границите, очертани в Сан Стефано и разпокъсва българската държава на няколко части. Северна България и Софийско са включени в територията на Княжество България, което получава статут на трибутарно княжество под върховната власт на султана. На юг от Стара планина се създава провинция под измисленото име Източна Румелия, която е оставена под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня - на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на чл. 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.

Сан Стефано нямаше да се случи, ако не беше Руско-турската освободителна война (1877–1878). Екзархията от 1870 г. и Априлското ъвстание от 1876 г.. са изключително важни епизоди от  национално-обединителния процес, осъществен от българите по време на Възраждането. Но свободата и появата на третата българска държава стават възможни единствено след военната намеса на Русия. Защото Възраждане е имало и в Македония, и в Тракия, и в Северна Добруджа, но къде са те сега и къде щяхме да сме ние? 

Какви интереси е имала Русия в тази война срещу Турската империя?

Каквито има и в предишните руско-турски войни - максималистичната цел е Истанбул да стане пак Константинопол, Света София от джамия отново да стане православен храм, Босфорът да е под руски или руско-европейски контрол, турското пространство да е в Азия, не в Европа. Константинопол за Русия е като Сан Стефано за България, душевен блян с духовни, геополитически и културни измерения. Покровителството и защитата на православните народи е част от външнополитическата доктрина на руската империя и съпътства всички руско-турски войни.

Ако Сан Стефано е руски проект, Берлинският договор е европейски и най-вече британски проект в полза на Турция. Идеята за легитимиране на мощна православна славянска държава на Балканите, каквато е Санстефанска България, се приема като заплаха за Запада. Европа осъзнава руската заплаха и разбира, че турската опасност изчезва, но на нейно място идва руската, затова застава на страната на Турция срещу Русия и на Берлинския конгрес обезсилва руската победа.

 


 

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн