Актуално - В медиите 2020
 
 


Тракийски дружества
ИВАН ВАЗОВ - ДУХЪТ НА БЪЛГАРИЯ, Епицентър бг, 7.07.2020

Автор: член кор. Иван Гранитски - член на ВК на СТДБ

Иван Вазов е животворният и неумиращ дух на България. Без огромният духовен подвиг и колосално творчество на Иван Вазов, Христо Ботев и Захарий Стоянов нямаше да има свободна България, както и без саможертвата и гениалната организационна дейност на Апостола Васил Левски нямаше да има Априлско въстание, хиляди събудени за българската свобода поборници, четници и освободени от робското у себе си люде.
Жизнеността, устойчивостта, волята и историческата издръжливост на българската расова енергия, потискани през столетията на варварското иго, избликват с изключителна сила у Вазов още в навечерието на Априлското въстание. Ако Добри Чинтулов е призивната тръба на националното пробуждане, свиреща сбор на всичко патриотично, честно и безстрашно, което е готово да се посвети на отечествената кауза; ако Христо Ботев е първата ярка манифестация на расовото саморазгръщане на българския гений (според блестящото определение на Гео Милев); то талантът на Иван Вазов със сурови рембрандовски краски пресъздава трагизма и заедно с това възторга на епохата, все още живото и жилаво мрачно наследство на робските инстинкти и в същото време – величието на подвига, саможертвата и безстрашието на пробуждащия се български народностен дух.

Още в първите три сбирки на Вазов – „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на България“ (1877) и „Избавление“ (1879) – се усеща систематичният и подчертан стремеж на Вазов да проникне в движещите тенденции на историята, да анализира основните характеристики на епохата, да долови духа на времето. Поетът се интересува от времето и неговите трансформации у човека. Вълнува го въпросът за човека и неговото движение през и във времето. Изкушава го темата за историята като действаща реалност, събитията като сляп фатум, но и като разсъждаващ личен избор на индивида и народа. В такъв аспект Вазов сякаш постоянно си задава въпроса: неотвратима ли е историческата трагична детерминация на българската национална съдба?

Поетът е постоянно разкъсван между пантеистичния полет на своя дух и парвенюшката действителност, в която е потопен. Вазов се чувства особено омерзен в края на 1876 година, когато наблюдава в Букурещ стихията на еснафското самодоволство, в което тънат някои българи, докато техните братя страдат под чуждия ярем. Впрочем всеки път, когато Вазов е в чужбина, той разбира с трагична острота драмата на българските политически емигранти. Тя е скръбна, страшна, но и величава. Те не само загиват за свободата на Отечеството, но и с десетилетия и векове изпреварват съзнанието на обикновения българин. Можем дори да говорим, че галванизират това съзнание с героични исторически спомени и видения за блестящо бъдеще.

От друга страна, огромно напрежение възниква между високата моралистична строгост на Вазовите принципи и пълното отсъствие на каквато и да е нравственост и морал в конкретиката на историческите събития. Затова моралистът, художникът (а у него те са в пълна хармония – и тук се налага естественият паралел с големи световни писатели като Юго, Гьоте) Вазов винаги търси упование в историческите примери на величие и храброст или сред природната хармония. При него те се взаимопроникват и взаимообуславят. Природата е съвършена, прекрасна, а човекът е несъвършен, често грозен и зъл. И само там, където има саможертва в името на националната свобода, има и хармония с природното величие според Вазов. Художникът моралист Вазов не приема безнравствените принципи на века. Не само в Букурещ той усеща духа на разтлението сред българската емиграция, гордото му сърце се чувства притеснено и в Берковица, и в Пловдив, където живее след Освобождението.

От Христо Ботев и Иван Вазов започва великата и страшна традиция големите имена в новата българска литература да са не само ярки таланти (в художествено-естетичен смисъл), но и народни будители, духовни водачи на своето Отечество, глас и съвест на епохата. Засилването на социалните мотиви в поезията на Вазов след 1885 г. бележи разгръщането на ерозиращи обществената тъкан тенденции. И поетовата лира като извънредно чувствителен камертон отбелязва трагичните социални резонанси. Но авторът на „Епопея на забравените“ и „Сливница“ противопоставя на развратителите на здравия народен морал не само величавите примери от миналото, не само безстрашието и подвига на поборниците за национално освобождение. Той неп¬рекъснато привлича погледа на обществото към хармоничната необятност на българската природа, към посланията на народното творчество и фантастичното многообразие на фолклора, на народните носии, на обичаите, песните, легендите, приказките, апокрифите, обредите, та дори и суеверията, кристализирали не само като социокултурни факти, но и като неподражаемо национално духовно наследство.

Иван Вазов търси истинските нравствени опори, върху които да стъпи българското общество в навечерието на новия век. Той знае, че народ, който се надява на добро бъдеще, трябва да има обединяваща национална кауза, вдъхновяваща национална идея; че трябва да възпитава младите и подрастващи поколения в дух на обич към собствената отечествена традиция; че трябва да работи за изграждане на координатна система от устойчиви морални и естетически ценности.

Ето защо отрано художническата фантазия и съзнание на Иван Вазов са изкушени от предизвикателството да създава стихотворения, посветени на малки деца. През 1883 г. в Сопот по поръчка на Д. В. Манчов твори една малка сбирка стихотворения за деца. Поетът привлича вниманието на българското дете към две основни теми: Отечеството и българската природа. Той усеща, че ако завладее чистото детско съзнание с величието, красотата и важността на тези две теми, ще помогне при оформянето на характера и изграждането на техните личности. И Вазов рисува пред наивното и непорочно детско съзнание завладяващи картини от българската природа, вае сцени от бита, иконописва духовната вселена на българския живот. Лирически късове като „Сватба“, „Димитровден“, „Великден“, „Гроздобер“, „Село“, „Орач“, „Отечество“ изграждат идиличната картина на все още цялостен духовен космос, неразрушен от разяждащата киселина на прииждащите нихилизъм и парвенющина, които са белег на новото време. И тъкмо хубостите на българската природа играят ролята на велик хармонизатор.

Вазов внушава чувството на любов и преклонение, възторг и благоговение пред българската природа. Стихотворения като „Пролет“, „Лято“, „Есен“, „Зима“, „Молитва“, „Жетва“, „Пролетен дъжд“, „Ела“, „Нива“, „Бъдни вечер“ освен познавателната си стойност имат изключителната способност да облъчват с чиста и нежна любов детското съзнание. За тези творби са характерни свежестта на поетическото чувство, почти графичната изчистеност на формата, ярката наситеност на лирическото изображение с високи нравствени послания, с внушения за красота, нежност, умилителност, доб¬ротворност, лъчеструйност, светозарност. Тук трябва да подчертаем особено творби като „Марица“, „Търново“, „Вардар“, „Дунав“, „Стара планина“, „Отечество“, „Цар Симеон“, които ни внушават завладяващо чувство на патриотична гордост и любов. И неслучайно някои от тези стихотворения веднага се превръщат в много популярни песни.

В поезията на Иван Вазов е вградена възторжената и драматична история на пробуждащия се български народностен дух след векове варварско иго. В поезията на Иван Вазов са въплътени конкретните послания на бурното време, когато от исторически ферментиращите съставки на разпилените през столетията расови, племенни, родови и т.н. пулсации възниква нова нация. В поезията на Вазов се самозаражда, самосъздава и саморазвива вселената на възкръсналите българска душа, характер, воля, манталитет. В такъв аспект можем да кажем, че Иван Вазов – това е другото име на възземащата се за нов живот българска нация.

Иван Вазов – животворния дух на пробуденото за свобода Отечество!

 

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн