Актуално - Новини 2020
 
 


Тракийски дружества
Наградени творби на деца от Франция в конкурса ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ

Особено ме радват работите на децата от Франция. Възхитена съм – и от тях, и от преподавателите, и консултантите им. От всички!

Имената, които посочвам, могат да бъдат и други – ако можеше, щях да ги изпиша почти всички.

Оригиналност и артистичност.

Искреност на преживяното, за което се пише и внушава. Нестандартност.

Много добра техника за писане на есе, грамотно и правилно изразяване на чувствата, които искат да представят.

Божана Богданова, организатор на конкурса



ПИСМО ДО БЪЛГАРИЯ

Автор: Иван Запрянов, 9 клас, Българско училище „Иван Вазов“ Париж
Консултант: Дора Димитрова, преподавател по БЕЛ

Скъпи приятелю, Андрей,

С радост намирам време да ти пиша в отговор на твоето писмо.

Знаеш, че вече живея във Франция трета година.  И вие – приятелите ми липсвате много, много.  Откакто живея извън пределите на България, осъзнавам колко много ми липсва всичко  българско.

От тази година живеем вече в друг град – Компиен, където уча в католически лицей „Папа Йоан Павел II“.  Знаеш, че съм затворен в себе си и до днес се чувствах самотен, но… Намерих си  приятел. Казва се Батист. Той ми помага във всичко. Още повече се оказа рокаджия, като нас. Даже свири на китара и то само рок парчета. Допада ми.

Ти как си ? Написа ли писмо до дядо Коледа???

Започна ли  трескава подготовка за Коледа у нас, в България?

В града, където живея е украсено навсякъде с пищна украса, има даже и Коледен базар,  тук му казват Коледно марше, в центъра на града. Интересно е и забавно по свой начин, но няма сняг. Тук във Франция не пада много сняг, даже никакъв.

Липсва ми онази магическа гледка, когато по Коледа поглеждам през прозореца на детската си стая в София и виждам натрупалия  пухкав бял сняг по улиците, по тротоарите, по первазите на прозорците. Високите дърветата и борът от съседната градинка, които са навели клони към земята от натежалия сняг изглеждаха приказно красиви и вълшебни. Няма го онова чувство, когато през зимата се разхождаш и усещаш чистотата, магията и красотата на снега и Коледния дух. Няма го онова българското, родното и скъпото, което кара сърцето ти да прелива от радост.

Традициите и обичаите на французите са интересни, но различни от нашите – българските. Аз все пак съм роден и израсъл в България. Закърмен съм и възпитаван в духа на българската народност и бит. И някак не мога да ги приема напълно техните традиции.  Или по-точно винаги ги сравнявам с България и в повечето случаи нашите български традиции печелят.

Как върви в училище?

Ще споделя с теб един интересен факт: моята учителка по френски език се оказа голям почитател на българската литература и специално на романа  „Под игото“ на Иван Вазов, който е преведен и на френски. При всеки удобен случай разговаряме за романа, за системата на образование у нас, за литература. Мадам Плот ме кара да се чувствам специален и много повече горд  българин.

Това ми се случва през седмицата. А в събота, съм ученик в българското училище „Иван Вазов “ в Париж,  където  моята майка е начален учител – учи малките деца на четмо и писмо. Има много деца, които с радост и гордост учат български език. Наследниците и последователите на „кирилицата“, създадена от братята Кирил и Методий,  у нас,  в Париж и по целия свят са многобройни. Сега разбирам още по-силно  фразата на Вазов – „Език свещен на моите деди“....  А аз,  Андрей,  аз се чувствам  горд, че съм българин! Всички трябва да се гордеем с това!

Поздрави от Франция!
До скоро!
Иван

 

Шипка и бабиното ушенце
Автор: Виктор Али, 3 клас, Българско училище „Иван Вазов”- Париж, Франция
Преподавател: доц. дпн. Елена Сачкова – учител по български език и литература

Най-високо е небето над Шипка. Слънцето е винаги ласкаво и с нежност прегръща върха, сякаш иска да стопли героите, паднали в битката тук.  Минали са много лета, но слънцето не се уморява. Лъчите му галят и най-високите и най-ниските дървета.

А дърветата тук са специални. Имат история, но не всеки може да я чуе. Аз се спрях в подножието на едно високо дърво. Силно, високо, челото му докосва необятния простор. Сто четиридесет и една години пише на табелката, поставена на ствола на дървото. Орлите се свеждат ниско и кацат на неговите клони. Гледат от високо прохода и после ниско прелитат над стотиците вековни дървета. И се чудиш как тази горда птица лети така, че да докосне с нежност вековните дървета.

Никъде въздухът не е така чист и пронизващ до кости. Той е запазил дъха и силата на великите 7 500 български опълченци,  противопоставили  волята и смелостта си срещу 300 хилядната армия на Сюлейман паша.

Погледнах надолу. Наведох се и измъкнах от тревата чудното бабино ушенце. Цветът му беше смесица от червеникаво и оранжево, като цвят, получен от слънце, злато и кръвта, пропита в тази земя.

Тръгнах си с бабиното ушенце в ръка. Все едно бях откъснал парченце от България.  Мислех, че когато цветенцето увехне ще направя хербарий от него. Но бабиното ушенце стои все така свежо, ярко и вълнуващо като току що откъснато от върха.

Аз ще забравя много неща. Но бабиното ушенце ще остане завинаги с мен. То ще е живо днес и утре, като връх Шипка. 

 

Видях я

Автор: Дюн Латуш, 2 клас, Българско училище „Иван Вазов”- Париж, Франция
Консултант: Янета Димитрова, учител по български език

Тя слизаше от високата планина. Беше много красива жена. Дългата й рокля се стелеше след нея по пътеката и приличаше на река - синкавобяла, ту спокойна, ту буйна и игрива.  Червеникавата й коса се развяваше от вятъра и стигаше чак до земята. Бели рози бяха вплетени в нея, като бели гълъби, готови да литнат.  Зелените й очи бяха добри и усмихнати, като очите на баба.

Красивата жена стъпваше елегантно. Босите й крака галеха тревата.  Една пъстра  пеперуда беше кацнала на ръката й. Тя беше голяма пеперуда с големи крила. Толкова красиви,  като че  блестяха. Помислих, че диаманти стоят  на четирите края на крилцата, защото в тях се оглеждаха  всички цветове на дъгата! После се досетих, че това е роса – по-красива от диаманти и по-чиста от всичко.

Красивата жена се усмихваше, защото мислеше за децата си. Искаше й се да са до нея сега и да ги прегърне по-скоро. Затова се прибираше се у дома. Знаеше, че там е най-хубаво и там са децата й.

Когато приближи, разбрах. Тя се казваше София.

В този момент узнах че я обичам.

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн