Актуално - Новини 2020
 
 


Тракийски дружества
150 години от създаването на Българската екзархия

Автор: д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА

На 28 февруари 2020 г., се навършват 150 години от създаването на самостоятелна българска църква под името „Българска екзархия“. На 28 февруари 1870 година,  е издаден султански ферман, с който се признава правото на българите да имат църква, независима от Цариградската патриаршия. Възстановяването на църковната независимост представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Тя е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. По повод издаването на фермана Петко Р. Славейков написва стихотворението „Честит ден“.

„Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,
Свободен си, на царский живот“.

Бележитата годишнина е повод да си припомним исторически факти и събития, довели до този „честит ден“.

До средата на IX в. България представлява типична за средновековна Европа държава, отличаваща се само в религиозно отношение от другите европейски страни, в които християнството е господстваща религия. България е могъща, но ѝ липсва равнопоставеност по отношение на останалите европейски държави, считана от тях за варварска и страна на езичници. Това я  поставя в международна и културна изолация.

Външнополитическата ситуация и вътрешнополитически съображения, свързани със заличаване на религиозните, културните и етническите различия между прабългари и славяни, както  и  необходимостта от консолидация на държавата, са главните причини за решението на българския владетел княз Борис (852-889) да покръсти българския народ.

Изворовите данни са категорични, че християнската вяра на княз Борис се е изграждала под източно и западно църковно влияние. На тези двустранни въздействия се дължала голямата предпазливост на владетеля относно избора на църковен център, с който би могъл да се свърже, без да рискува самостоятелността на  българската държавата.

След умело лавиране между Рим и Константинопол, българският владетел княз Борис се съгласява да приеме християнството от Константинопол, но не и да се подчини на тамошната патриаршия.  Историческите извори съобщават за тайното кръщене на българския владетел, който приема името на своя кръстник - византийския император Михаил и титлата княз. След покръстването на княжеското семейство, започва покръстването и на българския народ. В историческата наука съществуват различия относно годината на покръстването на българите. Васил Златарски и Иван Снегаров защитават тезата, че българите са покръстени на 14 септември 865 г.  Петър Петров датира събитието към 864 г. , а Димитър Ангелов  приема, че българският владетел се покръства през есента на 863 г., а поданиците - през 864 г.  Полският историк Тадеуш Василевски е на мнение, че покръстването се извършва през 866 година.

Покръстването е процес, а не еднократен акт и в този смисъл може да се приеме преобладаващото в историографията становище, че през 864-865 г. българският народ приема християнството като официална религия, което определя културно-историческото му развитие и до днес.

Княз Борис започва дипломатическа игра с цел извоюване на правото на самостоятелна българска църква. Нейното учредяване е санкционирано от най-високия форум на Църквата - IV църковен събор в Константинопол, в който участват представители на цялата християнска общност, включително и на Рим, с което окончателно се приобщава към семейството на християнските народи.

Решителен владетел с държавническо мислене, княз Борис I налага християнството като официална религия, но осъзнава, че проповедите на чуждите духовници се извършват на неразбираем език за българи и славяни. Българският владетел се стреми посланията на новата религия да достигнат до всички покръстени, затова създадената славянска писменост намира благодатна почва в българската държава, която изпитва остра нужда от славянско богослужение. За да бъдат подготвени български книжовници княз Борис I изпраща много млади българи и сина си Симеон  да се учат в Константинопол. През 886 г. той приема в столицата Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий. С тях изработва план за широка просветна и книжовна дейност и създава Преславската и Охридската книжовни школи. 

Симеон Велики (893-927) продължава делото на своя баща. През 893 г. първият църковно-народен събор в Преслав въвежда славянския език в богослужението и прави замяна на византийското духовенство с българско.  Възходът на България в политическо и културно отношение и съществуващата тясна връзка между църква и държава, водят до укрепване на международният престиж на страната и църквата. След победата над Византия при Ахелой (20 август 917 г.) Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи”. Проведеният през 919 г. църковно-народен събор официално  провъзгласява Българската църква за патриаршия. Според българския църковен историк ст. н. с. д-р Христо Темелски Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.

След падането на  България под византийска власт през 1018 г., византийският император Василий II запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия.  Нейният предстоятел получава титлата „Архиепископ на цяла България”. Приемниците на Василий II намаляват обхвата на нейния диоцез в полза на Константинополската патриаршия. Успоредно с това Охридската архиепископия е подложена на елинизация (погърчване). Висшият клир се попълва предимно от гръцкоезични византийски духовници, а в богослужението е въведен гръцки език.

През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват автокефална Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.

Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на Българската православна църква става през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх е провъзгласен българският духовник Йоаким I. Диоцезът на Търновската патриаршия се мени в зависимост от границите на Втората българска държава (1186-1396).

След падането на България под турска власт през 1396 г. Българската православна църква загубва своята независимост (около 1416 г.), понижена е в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Част от западните български земи остават под юрисдикцията на Охридската архиепископия и Сръбската Ипекска патриаршия, които през 1767 г. и 1768 г. също престават да съществуват. Така духовният живот на българите се оказва под контрола на Цариградската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт. Последният български патриарх - Евтимий Търновски е заточен в Бачковския манастир , а оцелялото българско духовенство е подчинено на назначения от Константинопол митрополит Йеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцки език.

Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и църквата в живота на българския народ. През тези съдбовни за българите времена религиозната принадлежност започва да се отъждествява с българската народностна принадлежност. Въпреки липсата на държавна и църковна организация, въпреки унищожените стотици църкви и манастири, българското духовенство остава достоен духовен водач на своя народ. По време на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата Българска патриаршия.

В края на XVIII и началото на XIX в. патриаршеската администрация и висшия гръцки клир, решени да реализират „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство, започват елинизацията на чуждоезичното православно население. Повечето епископи и голяма част от градските свещеници са заменени с гръцки клирици. Голяма част от славянските книги и ръкописи са унищожени, за да бъде заличена историческата памет. Това поражда недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която е обект на многобройни публикации и изследвания, първите от които се появяват още преди Освобождението. Най-голяма научна стойност имат трудовете на акад. Иван Снегаров, проф. Т. Бурмов,  проф. Николай Генчев, проф. Михаил Арнаудов, проф. Петър Ников, проф. Зина Маркова, доц. Олга Тодорова и др., чиито изследвания изобилстват с факти и научно-обосновани изводи .

През 1824 г. врачани, под ръководството на Димитраки Хаджитошев, се опитват да сменят гръцкия владика Методий. Подобни събития следват и в други български градове. Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. „търновски” събития от 1838 г., когато умира търновският митрополит Иларион Критски и на негово място е назначен Панарет - типичен представител на фанариотите  в Цариград. Българите искат отзоваването на Панарет и назначаването на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848). Начело на борбата в Търновско застават видни местни духовници и учители, сред които се открояват имената на архимандрит Иларион Михайловски (по-късно епископ Макариополски), Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба.

През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят меморандум до Високата порта, в който са изложени основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор:

• в българските епархии населението само да избира българи за владици;

• богослуженията да се извършват на български език;

• владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата;

• да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта;

• да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград и да издават свой  църковен вестник.

Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.

През 1856-1860 г. в движението срещу гръцките митрополити се включват почти всички български провинции и цариградските българи, които подготвят почвата за извоюване на църковна независимост. Като кулминация в борбата за независима църква изследователите посочват замислената и реализирана от цариградските българи Великденска акция от 3 април 1860 година. По време на тържествената великденска служба в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне на неговата власт.

Великденската акция е отговор на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. Една след друга българските общини се отказват от гръцките владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават възможност за открита намеса на Великите сили в хода на църковно-националното движение. Русия подкрепя Патриаршията, опитвайки се да запази единството на православието в Османската империя. Постепенно обаче, в резултат на обективната информация, предоставяна на правителството от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия започва да променя своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.

Разширяващата се намеса и на останалите Великите сили в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси по-активно за нейното окончателно разрешаване.

На 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името „Българска екзархия”. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени почти всички територии, населени с българи. За останалите области със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине. През 1874 г. съгласно  фермана в Скопско и Охридско е проведено допитване и мнозинството от населението заявява желание да се присъедини към Екзархията В резултат от плебисцита турското правителство издава берати за назначаване на владици в двете епархии  и диоцезите на Екзархията са оформени окончателно.

През 1871 г.  в Цариград се провежда български църковно-народен събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония, който изработва и приема Устав на Българската екзархия. 

На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран видинският митрополит Антим I (1816-1888). Неговото име е свързано с борбите на тракийци за независимост и за съхранението на българската им идентичност. За тракийци Антим Първи е не само един от тях, но и духовен водач за национално освобождение на България. Веднага след неговия избор за екзарх започва назначаването на митрополити и епископи.

Антим I е личност с изключителен принос за развитието на българската нация през втората половина на ХІХ век. Произхожда от многолюдно семейство на отрудени тракийски българи и има нелека съдба.  Роден е през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия, която днес е в Турция, със светското име Атанас Михайлов Чалъков. Началното си образование получава в родния си град, след което заминава да учи занаят в Цариград. Не след дълго заминава за Света Гора - Атон, където приема монашество в манастира „Каракал” с името Антим. По-късно е причислен към братството на Хилендарския манастир. Именно там се научава да чете и пише на български език и прочита „История славянобългарска”. През 1843-1844 г. учи в най-реномираното светско училище в Османската империя - Великата гръцка народна школа в цариградския квартал Куручешме. През 1848 г. завършва с отличие първия випуск богословското училище на о-в Хaлки, Гърция. Учи в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен по богословие. Заради качествата си той бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски. Завръща се в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на богословското училище на о. Халки. През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за Варненско-преславски, а през 1868 г. - за Видински митрополит.  Въпреки че е имал възможност за спокоен живот в средите на висшия клир на Цариградската патриаршия, той избира да защитава българските национални интереси. Като Видински митрополит Антим се включва активно в борбите за църковна независимост и това предопределя целия му по-нататъшен път.

В историята той остава завинаги като първият екзарх на Българската православна църква (БПЦ), като духовник, верен до края на дните си на своя народ, като безспорен обществен авторитет.  Като всеки висш духовник, той до голяма степен е и политик. Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-големите и успешни политически проекти на българите, живеещи под османска власт. Тогавашният български политически елит успява не само да отдели църквата ни от властта на Цариградска патриаршия, но и да очертае териториите, населени преимуществено с българи. На практика с учредяването на Българската екзархия се определят възможните бъдещи граници на самостоятелната българска държава, които се утвърждават от официалните турски власти. В този смисъл първият Български екзарх е реален политически представител на православните българи, живеещи в империята. Не случайно изборът му се утвърждава от Високата порта, а Цариградската патриаршия възприема този акт като силна политическа заплаха за своето господство и още през септември 1872 г. обявява новоучредената Българска екзархия и нейните водачи за схизматични.

Възстановяването на църковната самостоятелност представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Границите на Екзархията очертават историческите права на българската нация в Мизия, Тракия и Македония. Обединила духовно, политически и религиозно българския народ Екзархията е призната за първата национална институция. Българската екзархия е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила своето съществуване в края на XIV столетие. 

След Априлското въстание през 1876 г. и последвалите го жестокости Екзарх Антим І поема огромна лична отговорност и с риск за живота си отказва да участва в опитите за тяхното прикриване от страна на Високата порта. Организира помощи за пострадалото население, изпраща доклад до посланиците на Великите сили в Цариград, уведомява техните правителствата за турските жестокости, като на свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ.

Дейността на Екзарх Антим I подпомага свикването нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1876 година. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от името на българския народ до султана и конференцията, с думите: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!“

Заради тези си действия заплаща висока цена. Под натиска на турското правителство през април 1877 г. Екзарх Антим е принуден да подаде оставка, а турският султан издава официална заповед за свалянето му от екзархийския престол. През юни с. г. е изпратен на заточение в Анадола, Мала Азия.  Негови са думите:

Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!

В писмо до Руския император Александър II, Екзарх Антим I описва тежкото положение на българския народ и моли царя да се застъпи за България. През март 1878 г., след освобождението от турско робство, в резултат на обща амнистия Екзарх Антим е освободен и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава.  Съвсем логично след края на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. той е избран за председател на свиканото Учредително събрание.

Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в  Одринска Тракия и Македония. Тя съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските и македонски българи към Екзархията. Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите.

Едва след края на Втората световна война са създадени условия за вдигането на схизмата, поставила Българската църква в не¬eстествено междуцърковно положение и довела до  изостряне на българо-гръцката църковна разпра.  На 19 февруари 1945 г. се подписва протокол между делегациите на Вселенската патриаршия и БПЦ за вдигане на схизмата над Българската екзархия.  На 22 февруари с.г., след заседание на Св. Синод на Патриаршията се обявява вдигането на схизмата с прочитане на изготвения за целта специален „томос” от страна на Вселенския патриарх Вениамин.

На практика през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия)  и заема своето място сред поместните православни автокефални църкви. 

На 10 май 1953 г. Църковно-народен събор възстановява патриаршеското достойнство на Българската православна църква и избира за патриарх Пловдивският митрополит Кирил (1953 - 1971).

1953 година бележи поредната криза в двустранните отношения между Българската църква и Цариградската патриаршия, която прекъсва контактите с БПЦ. Кризата продължава до 1961 г., когато се наблюдава затопляне на българо-гръцките отношения. Благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии, на 27 юли 1961 г., Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея.

Съгласно църковния канон  всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не  могат да имат „духовен лидер”.

Въпреки канона Цариградска патриаршия използва всеки възможен случай, за да  демонстрира превъзходство и претенции, че тя е тази, която решава проблемите на православния свят. Тази линия на Фенерската патриаршия е особено силно изразена по времето на патриарх Атинагор (1948-1972), който си позволява да прави изявления от името на целия православен свят. През годините самопровъзгласяването на Цариградската патриаршия като съвременен „център на Православието“ се засилва и достига своя апогей след 1991 г., когато за Цариградски патриарх е избран Вартоломей. 

Ползвайки титлата „вселенски патриарх” Вартоломей е решил, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят. Юристи и богослови смятат, че това  противоречи на църковния канон и се базира на имперското самочувствие на някогашен Константинопол.  Вартоломей І е 270-тият Вселенски патриарх на Константинопол и е пръв сред равни (primus inter pares) между предстоятелите на православните църкви по света. Това определение е формулирано от вселенските църковни събори в раннохристиянската епоха, а Константинополският патриарх е определен „като пръв по чест и достойнство, но не и по власт“.

През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция „отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите. 

Честването на 150 години от създаването на Българската екзархия е ден за тържество, но и за размисъл. Нека не забравяме, че историята за българските православни християни е изстрадана. Тя непрекъснато напомня своите послания, свързани с вековната борба за достойнство и самостоятелност, които трябва да се отстояват и днес.

Литература:

Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч. 2. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ¬ ГДА, т. 5, 1956.

Петров, П. За годината на налагане на християнството в България. ¬ ИИИ, т. 14 - 15, С., 1964, 588 - 589: Покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.  

Ангелов, Д. Образуване на българската народност.Глава IV. Завършек на етногеничния процес 865 - 927. 1.Въвеждане на християнството като официална религия. София, 1971. 

Василевски,Т. България и Византия IX-XV век. София, 1997.

Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век. София, 1969.От същия автор. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение. София, 2006.

Венедиков, Ив. 1100 години от покръстването на българския народ. София, 1966.

Бакалов, Г. и Тотю Коев. Християнството в България. Християнски справочник. София, 2001.

Божилов, Ив. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България. София, 1983. 

Снегаров, Ив. Делото на Климент Охридски./сп. Свет, бр. 6, 2016.   Преславска книжовна школа. АИ Проф. М. Дринов, 2004, т. 7.

Георгиев, Е. Охридската литературна школа в развитието на българската култура. Достъпна онлайн: http://www.promacedonia.org/eg/ea_1_3b.htm

Желев, И. Съборността в Българската православна църква. Достъпна онлайн: https://www.pravoslavie.bg

Темелски, Хр. Православието в България. Достъпна: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=history.xml

Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия. Т. I-II. София,1945.

Гонис, Д. История на Българската църква. Атина, 1995.

Динеков, П. Евтимий Търновски. София, БАН, 1963. Богданов,  И.  Патриарх Евтимий. София, 1970.

Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпра, София, 1902. Арнаудов, М. Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. София, 1925.

Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София,1929.

Снегаров, Иван. Учредяване на Българската православна църква. В: Македонски преглед, кн. 1, с., 1932.

Снегаров, Иван. Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска, Сръбска). Т. II. С. 1945.

Снегаров, Иван. Първата Българска Патриаршия (919-1018). Произход, патриарси, седалища. Ч. 1-Ч. 2. - ГСУ, БФ, т. ХХVI. С., НИ, 1949; т. I (ХХVII). С., СИ, 1951.

Маркова, Зина. Българското църковнонационално движение до Кримската война. София, 1976.

Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1879. София, 1989.

Генчев, Н. Българско Възраждане. София, 1988.

Тодорова, Олга. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ век. София, 1997. 

 Арнаудов, М.  Към историята на българската схизма. В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски, София, 1925.

www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1816_ekzarh_Antim_I/index.htm

Стамболов, Ал. Отношенията между Българската църква и Вселенската патриаршия (1945-1963)./В: сп. Духовна култура, кн.5-12, 2006.Томос. 22 февр. 1945г. Достъпен онлайн: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=schism_1945.xml

Сайт на БПЦ. Достъпен онлайн: https://bg-patriarshia.bg/m/index.php?file=schism_1945.xml

Омарчевски, Ал. Живот и дейност на Българския патриарх Кирил./Православна мисъл, 25 февр. 2011. 

Иванджийски Кр. Вселенската патриаршия, масоните и Вартоломей. Достъпна онлайн: https://strogosekretno.com


 

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн