Автор: д-р  Ваня Ангелова ИВАНОВА

Тракийският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, за решаването на който се водят дипломатически преписки, правят се петиции, избухват няколко въстания.

Като резултат от Руско-турската война през 1877-1878 г. е възстановена българската държавност. По силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Турция признава създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадат с етническите граници на българската възрожденска нация в Мизия, Тракия и Македония. Санстефанският договор отговаря на претенциите на всички балкански народи, но съществуват договорености, съгласно които условията на мира с Турция трябва да се съгласуват с всички заинтересовани държави.

По силата на предварителните договорености Великите сили свикват Берлинския конгрес (1/13 юни - 1/13 юли 1878 г.), който прекроява границите, очертани в Сан Стефано и разпокъсва българската държава на няколко части. Северна България и Софийско са включени в територията на Княжество България, което получава статут на трибутарно княжество под върховната власт на султана. На юг от Стара планина се създава провинция под измисленото име Източна Румелия, която е оставена под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня - на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на чл. 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.

Берлинският договор предопределя за дълги години враждебни и конфликтни отношения между балканските държави. Всеки опит за обединение на земите, населени с българско население предизвиква напрежение на Балканите и криза в международните отношения.

Откъсването на български територии и предаването им на съседни страни или връщането им в пределите на Османската империя, поражда огромно разочарование сред българското население и задълбочава българския национален въпрос. Съединението от 1885 г. решава само част от българския национален въпрос чрез обединението на Княжество България и Източна Румелия. Извън българските държавни граници остават Македония, Одринска и Беломорска Тракия, чието население, оставено в границите на Османската империя страда от липсата на законност, от чуждия социален, политически и икономически гнет.

Пътищата за съхранение на българския народ остават еволюционният и революционният. Привърженик на първия е Българската Екзархия, а на втория -  създадените революционни организации.

Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в Одринско. Тя не приема революционните методи на борба и съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа в Одринско, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските българи към Екзархията.

В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф Първи и на политическата и материална подкрепа от Българската държава в Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия, което й позволява да поеме ръководството на църковно-училищното дело на българското население, останало в границите на Турция.

Като просветен център на българите в Тракия се оформя Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия  „Д-р Петър Берон” и гимназията „Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на века училището „Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.

Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите, но не може да се справи с натиска върху българското единство.

Огромни маси българско населени  пред чуждия политически и икономически гнет предпочитат съдбата на бежанци и напускат родните си места, търсейки спасение в свободните части на Отечеството. Бежанците от Тракия се заселват главно в Източна България.

Общата съдба на тракийските и македонски българи предопределя тясното сътрудничество между тях и общите форми на борба в първите години след Освобождението на България.

За начало на тракийско национално освободително движение се приема годината 1896 г., когато в Македония и Тракия се създават Българските македоно-одрински революционни комитети (от 1905г. ВМОРО), а на 12 май с. г. във Варна Петко Киряков и братята Драгулеви полагат основите на дружество „Странджа”.

Историческите условия и задачите на времето налагат през 1900 г. прекратяване дейността на  дружество „Странджа” и изграждането на единни Македоно-одрински комитети, които се ориентират изцяло към въоръжена борба.

Успешно реализираното през 1885 г. Съединение подхранва надеждите за освобождение на останалите под османска власт тракийски българи, които вземат участие в избухналото през 1903 г. Илинденско-Преображенско въстание, организирано от ВМОРО. Въпреки своя неуспех, въстанието е връхна точка в национално-освободителните борби на тракийските българи, които показват на европейска общественост, че ще продължат борбата до извоюването на националната си независимост.

След потушаване на въстанието в свободните части на Отечеството се създават сдружения под названието „Емигрантски братства”, имащи за цел да подпомагат морално и материално тракийските бежанци. Българските политици и общественото мнение постепенно се ориентират към идеята, че войната с Турция е единствено възможен изход за решаване на националния, в т.ч. и тракийския въпрос.

В периода 1912 - 1919 г. България води три войни и претърпява две национални катастрофи.

По силата на Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г., с който приключва I-та Балканска война, земите на запад от линията Мидия-Енос, в т.ч. почти цяла Тракия, са върнати в границите на България. Нерешените спорове между България, Сърбия и Гърция за Македония водят до избухването през юни 1913 г. на II-та Балканска война, известна като Междусъюзническа, от която се възползва Турция. Нарушавайки Лондонския договор турски войски навлизат в българските територии, избиват огромна част от населението, заграбват имотите му и реокупират Одринска Тракия, която на практика е обезбългарена чрез избиване и прогонване на българското население. Турските издевателства над  българите в Източна Тракия са насочена в три направления: Енос - Дедеагач, Кешан - Одрин и Чорлу, Визенско - Лозенград, Малко Търново. Академик Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи” записва, че трагедията на тракийските изселници  е съпоставима с клането в Батак. За извършените зверства съвременни изследователи използват термина „геноцид”.

Тежки са последиците за Тракия и от втората национална катастрофа, сполетяла България след Първата световна война. По силата на Ньойския договор от 1919 г. Западна Тракия е предадена под управлението на Антантата. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция, е приложена и т.нар. Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия.

През юли 1923 г. с Лозанския договор Западна Тракия е дадена на Гърция, а Източна Тракия на Турция. Надеждите на българските бежанци, напуснали Тракия по време на войните и непосредствено след тях, че след оттеглянето на чуждите власти, ще могат да се завърнат по домовете си, не се сбъдват.

Националните катастрофи обуславят ново активизиране на НОД.

Още през 1914 г. по инициатива на Димитър Попниколов в София се създава тракийско дружество „Одринска Тракия”, което си поставя като временна цел да работи за връщането на прокудените тракийци по родните им места.

Четири години по-късно, през декември 1918 г. Софийското тракийско дружество става инициатор за свикването събор в Одрин, чиито решения акцентират на българския характер на Тракия и желанието на тракийци да се присъединят към Отечеството. Делегатите на събора избират Върховен комитет (ВК) начело с проф. Димитър Михалчев и приемат Устава на софийското тракийско дружество за Устав на новата организация.

Изследователи на тракийския въпрос са категорични, че Одринският събор, проведен през декември 1918 г. поставя началото на самостоятелно организирано тракийско движение в България. Той се превръща в учредителен конгрес  за създадената нова национална и непартийна организация.

През 1920 г., на редовен конгрес организацията приема названието „Тракия”, чието върховно управление е в София и много скоро след това обединява създадените тракийски дружества в страната. Организацията си поставя като временна цел да работи за възвръщане на българите, изгонени от Тракия  по родните им места, както  и за настаняването им в България, докато се реши въпросът за завръщането им.

Постоянните цели на организацията са свързани с необходимостта: да поддържа духовното единство и националната солидарност между българите в Тракия и техните сънародници в България; да организира духовното и материалното подпомагане на българите в поробена Тракия; да работи за придобиване на политическа независимост на Тракия.

По време на конгреса през 1920 г. са утвърдени 26 март като празник на тракийци и символът на солидарността, изразена в двете стиснати  ръце в центъра на печата.  Реализирана е и идеята за собствен вестник под името „Тракия”, който започва да излиза през 1921 г.

След  1920 г. членският състав на организацията нараства, разнообразява се дейността й, появяват се множество нови тракийски дружества в страната.

Осмият редовен събор, проведен през 1924 г. регламентира възможността за създаване на младежка структура към Тракийската организация.

Между България и Турция, които са съвоюващи страни през Първата световна война, остават редица неуредени въпроси, в т.ч. и установяването на дипломатически отношения, което изисква подписването на договор между двете държави. За целта на 18 октомври 1925 г. е подписан така нар. Ангорски договор за приятелство и сътрудничество между България и Турция. Договорът, Протоколът към него и Конвенцията за установяване очертават правната рамка на отношенията между двете държави, възстановяват дипломатическите отношения между тях, но лишават от възможността да живеят по родните си места българите от Източна Тракия, Чаталджанско и Мала Азия.

Тракийските българи изразяват остър протест срещу подписаните документи и на 16 май 1926 г. свикват Десети извънреден тракийски събор. Делегатите на събора приемат Меморандум до народните представители в XXI-то Народно събрание, в който протестират срещу  Ангорския договор,  лишаващ ги от правото да живеят в родните си места и да се ползват от своите материални и морални права. Те акцентират на факта, че през 1913 г. турските власти  насилствено ги прогонват от домовете и земите им, които са частни имоти, и настояват българските депутати да отхвърлят Ангорския договор като вреден за българските национални интереси.

На 26 май 1926 г. XXI-то Народно събрание, председателствано от д-р Борис Вазов ратифицира Ангорския договор, който влиза в сила на 17 август 1926 г. По своята същност и резултати, Ангорският договор е един от най-противоречивите документи, който е анализиран както от съвременници на  неговото подписване, така и от по-късни изследователи. Различните изследователи тълкуват договора нееднозначно. Преобладават или положителни, или отрицателни оценки. Съществуват и изследователи, опитващи се да направят нюансирана оценка на Ангорския договор, търсейки в него резерви за решаването на тракийския въпрос.

Факт е, че някои от договорните клаузи в Ангорския договор, постановяват определени права и ползи за българската държава и наследниците на бежанците.  Именно те предоставят и възможност на българските правителства да настояват за тяхното изпълнение. По различни причини, сред които могат да се посочат: международна изолация на България след войните, сложни международни отношения в по-късни периоди, неблагоприятна за страната ни конюнктура и др., правата на тракийските бежанци никога не са приложени на практика.

През октомври 1933 г. в София се провежда Осемнадесетият редовен тракийски конгрес, който е последен от организационния живот на тракийското движение през 30-те години.

През 1933 г. Тракийската организация разполага с 252 дружества, в които са включени почти всички тракийски бежанци в България.

Успоредно с легалната Тракийска организация съществува и паралелна нелегална организация на тракийските българи, водеща въоръжена борба. 

През ноември 1922 г. е създадена Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), която през 1923 г. е разформирована, но част от нея под ново име продължава да действа до 1927 г.

Правителството на А. Ляпчев принуждава Вътрешната тракийска революционна организация да се саморазпусне, но на нейно място на 12 октомври 1927 г. се създава Комитет за свободата на Тракия (КСТ).  КСТ си поставя за цел освобождаването на Тракия и присъединяването й към България.

Във връзка с предстоящите през юни 1931 г. избори за Народно събрание, ръководството на КСТ разпраща Окръжно №31/11.03.1931 г., в което се подчертава необходимостта от влизането в парламента на тракийски депутати за защита на специфичните интереси на тракийци.

* * *

Както става ясно от изнесените факти, историческите условия след Първата световна война  налагат съществуването на две паралелни  направления в тракийското движение в България: нелегално и легално. Създадената от тракийските бежанци непартийна организация с легални средства брани техните правата и интереси: организира протести срещу несправедливите клаузи на следвоенните договори (Ньойски - 1919) и (Ангорски -1925); за запазване на Западна Тракия в границите на българската държава; за връщане на бежанците по родните им места, а при невъзможност - тяхното настаняване и оземляване в България; защитава имуществените и социални права на тракийските българи; представя пред широката българска и международна  общественост тракийския въпрос и т.н.

През август 1924 г. се създава Тракийски младежки съюз, а през 1933 г.  - Тракийски женски съюз като неделима част от Тракийската организация и заедно с нея работят за постигане на целите и задачите на тракийци.

През 1934 г. е основан Тракийски научен институт, чиято основна цел е идейно-пропагандна и научно изследователска дейност. Сред неговите сътрудници се открояват имената на акад. Димитър Михалчев, Иван Орманджиев, Атанас Иширков, Христо Вакарелски и др.

Деветнадесетомайският преврат през 1934 г. довежда на власт правителството на Кимон Георгиев, което забранява всички политически партии и обществени организации, в т.ч. и тракийската. Постепенно затихва целият организационен живот на тракийци.

На 9 септември 1944 г. управлението на България се поема от отечественофронтовската коалиция, с което в страната се създава нова политическа система, наречена народна демокрация, чиято характерна черта е запазването на многопартийността. Новата политическа ситуация е благоприятна за възстановяване дейността на тракийската организация.

През 1947 г. в София се провежда национална конференция, имаща ролята на конгрес, който възстановява Тракийската организация и нейните низови структури като културно-просветни благотворителни дружества. Главните цели, залегнали в новоприетия Устав са свързани с работа за трайното разрешаване на тракийския въпрос, възпитаване на бежанците в патриотизъм, прогресивен дух, славянска солидарност и разбирателство между балканските народи, задоволяване на непосредствените специфични нужди на тракийските бежанци. Никола Спиров е избран за председател на Тракийската организация, Димитър Маджаров за заместник председател, Ламби Данаилов, Панчо Джелепов и Никола Христов за секретари, а за редактор на вестник „Тракия” Петко Караделков.

В края на 1947 г. започват радикални промени във всички сфери на обществено-политическия живот в България, свързани с ликвидиране на многопартийната система и политическия плурализъм. Пряко следствие от това, е сливането на партийно политически с държавни функции, формалeн конституционно-парламентарен живот, съсредоточаването на цялата власт в Политбюро на ЦК на БКП. Новата вътрешно политическа обстановка и държавната политика по отношение на Турция и Гърция, оказват влияние върху наскоро възстановената Тракийската организация, на която е препоръчано за дейността си по места да използва клубовете на Отечествения фронт. На практика се стига до припокриване на задачите, поставени пред отечественофронтовските организации и обезличаване дейността на тракийските дружества.

На 1 февруари 1977 г. Политбюро на ЦК на БКП решава, че Съюзът на тракийските културно - просветни дружества е изчерпал функциите си. Като резултат Централното ръководство е разпуснато, а някои от дружествата по места са включени в отечественофронтовските структури като тракийски бежански клубове. С разпускането на Централното ръководство като стожер на организацията, като  генератор на идеи и насоки, повечето от дружествата постепенно се разпадат.

На 15 февруари 1978 г. в Тракийския клуб в София се провежда събрание с участието на повече от 160 души активисти - тракийски бежанци, на което се учредява Културно-просветен клуб на тракийските бежанци от София към Градския комитет на ОФ. По-късно подобни клубове са учредени и към други регионални тракийски центрове и градски общини.

Но истинското възраждане на организираното тракийско движение настъпва след 1990 г. Политическите промени след 10 ноември 1989 г. създават условия за политически плурализъм, в условията на който започва възстановяването на стари и създаването на нови  политически партии, движения, клубове и сдружения. В такава обстановка по инициатива на софийското дружество „Тракия” започва възстановяването и на Тракийската организация.

На 10 януари 1990 г. в София се събират представители на тракийски клубове от София, Пловдив, Стара Загора, Хасково, Кърджали, Асеновград, Крумовград, Момчилград, Свиленград, Ямбол, Казанлък, Харманли, Ардино, Бургас, Царево, Малко Търново, Поморие, Пазарджик. Присъствалите на тази национална среща:

• приемат Декларация за възстановяване на Тракийската организация;

• избират Временно ръководство начело с Костадин Карамитрев - председател на Софийското тракийско дружество;

•  решават  през м.февруари с. г. да се проведе Национална конференция.

На 7 февруари 1990 г. в София се провежда Национална конференция, в работата на която участват 125 делегати от 26 тракийски клуба в страната. Конференцията приема Устав и възстановява като обществено-патриотична, непартийна структура Тракийската организация. Избрано е Централно ръководство от 19 души с председател Костадин Карамитрев и Контролна комисия с председател Константин Майсторов.

През януари 1991 г. отново започва да излиза в. „Тракия” два пъти месечно.

През 1992 год., след почти 60-годишно прекъсване, се възобновява традицията за провеждане на конгреси на Тракийската организация.

На 25 и 26 март 1992 г. в Хасково се провежда Деветнадесетият конгрес,  който приема принципни постановки относно бъдещата дейност и характера на тракийската организация:

• за необходимостта от държавна стратегия по националния въпрос, плод на консенсус между политическите партии и обществените организации и със задължителното участие на Съюза на тракийските дружества. Като приоритетни за Съюза са посочени още  външната политика и националната сигурност на държавата;

• за социалната защита на тракийци и техните потомци;

• за характера на тракийското движение, което на съвременния етап ще се изявява като независимо и обществено-патриотично, с непартиен характер. Когато обаче интересите и защитата на тракийския въпрос налагат, то следва да се ориентира и към политически форми на действие.

Деветнадесетият конгрес на организацията, приема промени в Устава, които утвърждават тракийския конгрес, общотракийската конференция, Върховен комитет, Контролна комисия, Централно ръководство и Председател на Съюза. Взето е решение 26 март, денят, в който българската войска превзема Одрин през 1913 г. да бъде обявен за „Ден на Тракия”.

Постепенно се възстановяват тракийските дружества в редица градове, което се оказва продължителен и нелек процес. Възстановяващите се дружества формират самодейни състави, разпространяващи тракийския фолклор, организират честването на бележити дати и мероприятия, свързани с тракийската кауза, които са приети добре от обществеността.

Успоредно с това, те провеждат и последователна политика по националния въпрос, като декларират категорично, че България е еднонационална държава, в която живеещите етнокултурни и религиозни общности, са част от българския народ. В програмните документи на тракийци е записано, че организацията няма да се бори за промяна на държавните граници, но няма да се откаже нито от българското културно-историческо наследство, нито от търсенето на обезщетение за тракийските бежанци и техните потомци.

На 13 юни 1997 г. в Стара Загора е проведена национална конференция на жените тракийки, на която се възстановява Тракийският женски съюз като  неделима част от Съюза на тракийските дружества в България.

На 29-30 ноември 1997 г. в Русе на Национална конференция се възстановява Тракийският младежки съюз като неделима част от Съюза на тракийските дружества в България.

На 24 януари 2001 г. в София е учреден Политически клуб „Тракия”, който е партийна структура, може да се регистрира по Закона за политическите партии и има право да участва в самостоятелно или в коалиция с други партии в парламентарни и местни избори. Политически клуб „Тракия” изповядва принципите на националното тракийско движение.

Още с възстановяването си през 1990 г. Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) обявява за своя стратегическа цел обезщетението на тракийските бежанци. Не само като имуществен проблем, но и като проблем за защита на човешките права на тракийски българи, чиито имоти в Източна Тракия и Мала Азия са заграбени през 1913 г. от Турция.

Проблемът е поставян от СТДБ пред президенти, министър-председатели, председатели на Народното събрание, министри, депутати, политици. Тракийската организация успява да го превърне от общонационален в международен. През 2008 г. по предложение на Съюза на тракийските дружества в България, направено от евродепутатите Маруся Любчева и Евгени Кирилов, Европейският парламент приема резолюция, с която обвърза членството на Турция в ЕС с обезщетенията за имотите на тракийските българи, т.е. със законните права на наследниците им.

СТДБ продължава да отстоява позициите си по въпроса с тракийските имоти, работи за популяризиране на тракийското културно и историческо наследство, защита на човешките и имуществените права на тракийци и техните потомци, защита на българщината и на тракийските българи, живеещи извън пределите на страната, поддържане на добросъседски отношения с балканските народи.
 

Исторически извори и литература:

• Силянов, Хр. Освободителни борби в Македония, т. I и II. С., 1983.

• Милетич, Л. Разорението на тракийските българи. С., 1918.

• Георгиев, Величко и Стайко Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи. Том II. С., 1996.

• Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1878—1903. С., 1978.

• Панайотов, Л. Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. С., 1982.

• Гоцев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмата на националноосвободително движение в Македония и Одринско. С., 1983.

• Трифонов, Стайко. Антантата в Тракия 1919-1920. С., 1989.

• Добринов, Дечо. Българското НОД след Първата световна война. В: Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. С., 1991.

• Филчев, Иван. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. С., 2007.

• Порязов, Д. Погромът над тракийските българи. С., 1912.

• Шопов, Л. Геноцид. С., 2014.