ЕВРОПА ОСТАНА ГЛУХА ЗА ЗОВА НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Автор: Стоян Райчевски

През 1919 г. Европа е в навечерието  на съдбоносни решения, които предстоят да се вземат на един вече не само европейски, но и  световен конгрес в Париж, свикан за да даде „окончателно и справедливо решение” на множеството болезнени въпроси след края на току що приключилата  Първа световна война. Народите, уморените от войната се надяват, че поуките от миналите грешки са достатъчна гаранция, конференцията за мир в Париж този път да не повтори отново старите прегрешения от предишните три конгреса: Виенски - 1815 г., Парижки - 1956 и  Берлински  - 1878 г.   

Според официалните съобщения Версайският конгрес ще се ръководи   „изключително от началата на правдата и правото“, воден от съзнанието, че всяко отиване против високите принципи на справедливостта, ще създаде нетрайно и несигурно положение за двете страни, за победените и  за победителите,  „ще отвори врати на нови борби”. Това именно показва  историята на Европа  през целия  XIX  век. Прозвучават трезви гласове, че „ако на предстоящия конгрес във Версайл, а за България - съответно в парижкото предградие  Ньой, бъдат приложени високо прокламираните принципи  за  самоопределянето на  народите, „умореното човечество може да се надява на сигурен и траен мир”. Всички други „гаранции”, почиващи на силата и насочени да потъпчат правото на народи, ще бъдат нетрайни, както бяха нетрайни взетите  на Парижкия и на  Берлинския конгреси решения.

През време на своето пребиваване в Париж българската делегация се оказва поставена в състояние на пълна изолация от външния свят. В хотел „Шато дьо Мадрид”, където тя е настанена, са забранени всякакви посещения на външни лица до сключването на мирния договор. Зданието се охранявало от стража и никой не можел да влиза или да излиза от него без съответното разрешение, всичко с благовидния аргумент, че това се правело за гарантиране сигурността на делегатите.

Чрез  своите офицери Великите сили упражняват постоянен и строг контрол върху българските делегати, които се оказват в невъзможност да предприемат каквито и да било постъпки извън официалните в защита на българската кауза, нито да отговорят подобаващо на развихрилата се по това време във  френските вестници  клеветническа кампания против България.

Българската делегация не присъства на нито едно от заседанията на конференцията по обсъждането и изготвянето на договора за мир с България. Фактически не се осъществяват и никакви разговори между българските делегати и делегациите на страните победителки.  Проектът за мирния договор се изготвя само от силите на Съглашението, за да се предостави тогава, когато е напълно готов на българската делегация като диктат.

Пълномощният министър Панаретов уведомява българските делегати в Париж, че през  1919 г. живеещите в Съединените щати  българи са провели събрание в Чикаго и са основали Македоно-български комитет, който да изработи един мемоар до президента Уилсън и до конференцията за мир в Париж, в който те заявят желанието си Македония да бъде присъединена към България.

На проведеното на 29 юли 1919 г. заседание се вземат няколко неотложни решения. Първото от тях е да се приготви кратко изложение до конференцията за мир относно Тракия и Източна Македония като възражение на Венизеловите претенции. Второто решение е продиктувано от появилите се в пресата съобщения, че от България щели да поискат три милиарда обезщетение. Пак на 29 юли българската делегация  изпраща до конференцията един обширен мемоар на българското правителство „Българският въпрос и балканските държави”, а един  ден по-късно и подготвеното и много добре обосновано изложение срещу клеветническите материали в печата  срещу България, озаглавено „Истината по обвиненията срещу България”.

На 31 юли в комисията по териториалните въпроси започва официалното обсъждане на въпроса за  южната граница на България.  Френският представител Тардьо прочита становището на делегацията на териториалната комисия.  В изложението си той обосновава исканията на Гърция за цяла Тракия - Източна и Западна. Според него, ако Западна Тракия останела на България, каквото е било положението преди войната, то съществувала опасност тя да присъедини и Източна Тракия. При едно такова положения голям брой гръцко население щяло да остане извън пределите на гръцката държава. Френският представител изтъква и още един аргумент против даването на Западна Тракия на България с излаз на Егейско море. Притежавайки излаз към Егейско море, България би могла в една военновременна обстановка да  пресече морските пътища на Гърция  към островите й в Мала Азия. България запазвала пристанищата си на Черно море и след неутрализирането на проливите тя щяла да получи свободен достъп до презморските пътища. Балфур подкрепя  френския представител и настоява категорично  областта да се предаде на Гърция. Япония също застава на позицията на Англия и Франция, накрая това прави и италианският представител Титони, който заявява, че преобладаващата част от населението на Западна Тракия било гръцко и турско, а в Източна Тракия  българите били мнозинство само в северната й част, а в южната й част преобладавали гърците. Като приема, че линията Мидия - Енос, която по Лондонския мирен договор е международно призната граница между България и Турция, а сега ще бъде граница на планираната нова Цариградска интернационална държава, Титони предлага  между България и Гърция да се прокара разделителна лилия, която да е „в съответствие с националното разпределение.” Обсъжда се и вариант Западна Тракия да се присъедини  към бъдещата Цариградската държава.  

Тъй като по поставения на дневен ред тракийски въпрос се водят оживени спорове, при които става ясно че нещата не се развиват в благоприятна за България насока, делегатите отправят до конференцията изложение, което оборва гръцките претенции за Западна Тракия . „най-застрашената област от Българското царство”.

На 1 август българската делегация отпечатва и изпраща същото изложение на адресите на различни членове на делегациите на Великите сили и предоставя 50 екземпляра от него на разположение на секретаря на конференцията. В това изложение се посочват главните основания от историко-политическо, етнографско и икономическо гледище за запазването на Тракия в границите на българска държава. 

За обстановката, в която трябва да работи българската делегация по време на конференцията за мир в Париж, добра светлина хвърля писмото от 1 август 1919 г. на дългогодишния кореспондент на в. „Таймс” за Балканите Джеймс Баучер до д-р Станчов. В него той споделя не само своите наблюдения за създадените от сръбската и от гръцката пропаганда негативни нагласи спрямо българските интереси, но дава и полезни съвети за тяхното преодоляване:

„Не можете да си представите - казва той в това  си писмо - колко съм възмутен и погнусен от това, що се върши по адрес на България. Същото ще кажа относно Албания и Черна гора. Малките държави се жертват и, страхувам се, те ще бъдат третирани по най-несправедлив начин. Разбира се, аз в редица статии настоявах, че единствената надежда за постигане на трайно успокояване на Балканите лежи в подялбата на териториите съгласно прокламираните от председателя Уилсън принципи на народностите и осигуряване на всеки народ свободен изход на морето. За нещастие още е рано да се постигне това. Духът на отмъщението още царува, особено във Франция, а съседите на България правят всичко възможно да засилват това настроение.”

На 8 август 1919 г. Теодор Теодоров връчва на председателя на конференцията за мир Клемансо петиция от 166 650 българи бежанци от Източна Тракия, надяващи се на справедливост при разрешаване на териториалните въпроси на Балканския полуостров, която да им позволи да се върнат в родните си огнища, от където са били изгонени насилствено през 1913 г.:

„Господин Председателю,
Чест имам да Ви донеса тук приложена, една петиция, подписана от 31 176 глави на семейства, представляващи едно население от 166 650 души, която ми бе връчена в София от комитета, избран на конгреса на представителите на изгонените от Източна Тракия българи, който се състоя в Одрин от 24 до 27 декември 1918 г. с молба да бъде представен на конференцията за мира.  Изпълнявайки тази поръчка, смятам за мой дълг да забележа, че петицията е подписана само от българи от Източна Тракия, които турците изгониха от огнищата им през 1913 г. вследствие на Балканската война. Положените върху този документ подписи са били удостоверени чрез общинските власти на местата, гдето това население е временно настанено в България, очаквайки да може да се върне в своето отечество и да влезе във владение на своите отнети имоти. Благоволете…(п) Т. Теодоров.”

Освен тази петиция на българите бежанци от Източна Тракия българският министър-председател представя пред конференцията в Париж и едно обръщение на еврейката общност в България, подписано от председателя на централната консистория Ешуа Калев, което опровергава и осъжда отправените към българите обвинения и посочва безспорни свидетелства за българската толерантност спрямо всеки, който е потърсил убежище на българска земя.

Българската делегация насочва усилията си по общите положения и утвърждаването на българските права. На 12 август тя подава една нота до конференцията за мир, в която се позовава на предложение на българското правителство от 23 май с. г., с което то иска да се извърши плебисцит във всички области, освободени от българската войска през 1912-1913 г. С  нота от 23 август българската делегация излага причините за намесата на България в Междусъюзническата война, а също така и условията на тази намеса, без да се премълчават тежките последици за нея самата от направената грешка. Българската делегация изказва своята увереност, че конференцията не ще поиска да отмъщава на българския народ, затова че той не е можал по-рано да се освободи от наложената му политика, нито ще пожелае неговото заробване, а напротив тя ще му даде „сносни условия за съществуване” при едно „осъществено народно обединение” и осигурено бъдеще, за да може да настане траен мир и пълно взаимно разбирателство между балканските народи.

По това време делегатите разпространяват и  второ изложение, в което се позовават на редица гръцки признания за българския характер на Тракия, почерпени от официални консулски и автентични църковни документи.
Изчаквайки момента, когато ще може да се запознае в проектодоговора, до който българската делегация няма никакъв достъп, и разтревожен от слуховете, които стигат до затворените в хотела „Шато де Мадрид” български делегати, на 29 август Теодор Теодоров връчва на председателя на конференцията Ж. Клемансо едно обширно изложение за позицията на българското правителство и готовността му да приеме безпристрастната присъда на конференцията за мир, но също така и за  надеждите, че на България ще бъде даден шанс за мирно развитие съобразно народните й начала и стремления.

Това, което България смее да поиска, то е, щото народното единство на българите от Тракия, Мизия, Македония и Добруджа, което й е присърце, да й бъде великодушно позволено, като на един народ, достоен да живее на една база на приятелство и равенство с другите балкански народи, то, щото да й бъдат дадени на Конференцията естествени граници и свободен излаз на море, което тя главно иска; най-после, щото Великите сили от Съглашението да благоволят да й оказват и занапред своята протекция, своето доверие и приятелство.

„България няма да се опита да злоупотреби с границите и пристанището, от което тя има нужда, за да води един нормален живот, защото тяхното справедливо владеене ще й позволи най-после да живее в мир със съседите си, без да се опасява (от тях), нито да ги мрази. Дано тази политика на бъдещето, на която България се надява, да бъде същата, която конференцията на мира ще възприеме спрямо нея. Тя е във всеки случай единствената, която ще осигури на балканските народи благотворностите на един траен мир.“ Т. Теодоров.

Всички  документи делегацията придружава с по едно съпроводително писмо, което съдържа резюме на съдържанието и изразява надежда, че поне то ще бъде прочетено от по-голям брой делегати. Така тя постъпва и когато на 10 септември връчва едно дълго изложение за Западна Тракия, в което се доказват българските права върху тази провинция и несъстоятелността на гръцките претенции за присъединяването й към Гърция.
Българската делегация установява, че Върховният междусъюзнически съвет е предпочел да отложи разглеждането на тракийския въпрос, за да пристъпи към по-бързо редактиране на договора с България, макар и той да се окаже непълен. Върховният съвет е решил да си послужи с ново процедиране, за да преодолее едно голямо разногласие между Силите по отношение по въпроса за Тракия. За сега в проектодоговора а мир щяло да се каже само, че България  се задължава да се подчини на  бъдещото разрешение на въпроса за Тракия.

Разглеждането на въпроса за бъдещата съдба на българската част на Западна Тракия, както и на Източна Тракия, заедно и с въпроса на създаването на една Цариградска държава се отлага.  Това отлагане на решението на тракийския въпрос се правело от съображения за „едно общо третиране”, за да се избегнели в бъдеще „всякакви разпри  между България и нейните нови съседи”.  Гърция чрез силните си позиции пред Клемансо продължава все по настойчиво да настоява за цяла Западна Тракия.

Когато стават известни решенията на  конференцията за мир в Париж, цяла България е залята от гневни  протести и траурни шествия, осъждащи несправедливите клаузи на Ньойския договор, които  вместо да постановят справедливост, нанасят нови рани - откъсват нови територии от българското етническо пространство. Извън пределите на България остават земи населени с българи в Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Особено голяма е покрусата на тракийските българи.  След кървящата още рана в Източна Тракия от 1913 г. Ньойският диктат отнема и Западна Тракия с Беломорието.  Тракийските българи, както всички свои сънародници от Македония, Добруджа и Западните покрайнини на многохилядни протестни митинги гласуват резолюции до Великите сили с апели да бъдат зачетени народностните им права като българи и да не бъдат откъсвани от майка България. Такива многолюдни митинги се провеждат и в Одрин, Дедеагач, Димотика, Гюмюрджина,  Ксанти  и др. 

Европа остана глуха за техния зов за справедливост.