Димитър Шалапатов е роден в село Малки Воден през 1954 г. Бил е председател на Тракийското дружество „Г. Сапунаров” в Хасково. Член е на централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България. По темата за разорението на тракийци и потомците им има публикации в годишника на хасковското дружество, в „Известия на Тракийския научен институт” и във вестник „Тракия” – орган на СТДБ. Предстои да излезе от печат неговата книга „Българските християнски селища в Западна /Беломорска/ Тракия”.

- Г-н Шалапатов, за трагичната съдба на тракийските бежанци е писано много. Кое ви провокира лично вас, за да се решите да напишете тази книга?

- На първо място, разбира се, моите тракийски корени. Освен това и фактът, че дълги години връзката между изоставените български селища в Западна Тракия и техните коренни жители - тракийски българи, прогонени в България, бе прекъсната. Този период бе повече от 80 години, с едно малко изключение през 1941-1944 г. за селищата, намиращи се в Гюмюрджинска, Ксантийска и част от Дедеагачка околия, присъединени временно в пределите на България.

След края на гражданската война в Гърция през петдесетте години нейната територия бе напусната от загубилите я. Между тях имаше хиляди българи от Македония и Тракия. Именно за прогонените от Гърция през 1920-1925г., 1944 г. и 1949 г. гръцките власти не разрешаваха издаването на визи. Невъзможността за посещаване на родните им места, с които да бъдат запознати техните потомци, доведе до съществени празнини в родовата памет. Младите знаят откъде са дошли техните родители и деди. Помнят спомените им, но нямат информация за местоположението на селището, за сегашното му име, не знаят съществува ли, или не и т.н.

През годините са излизали доста краеведчески изследвания за селищата от Западна Тракия. Едно обобщаване на тази информация, а така също и допълването й с нова, неизвестна досега, наложи това изследване. Надявам се, че тази книга ще даде отговор на много от въпросите, които вълнуват потомците на тракийските българи, а и на всички онези, които се интересуват от земите ни, останали извън пределите на България.
 

- Колко време ви отне изследването? В показалеца са записани 239 селища, което е внушителен брой.

- Идеята зрееше в мен от десетина години, но едва през последните четири започнах целенасочено да работя. За да се напише тази книга, бе необходимо да бъдат посетени всички селища, описани в нея. Основно пиша за 65 от тях, които са бежански. Някои съм посетил по няколко пъти, за да бъдат открити, описани и фотографирани параклиси, църкви, местности, реки, свързани с историята на местните тракийски българи.

Трудно беше и откриването на някои от селищата, особено тези, които не съществуват, като Аткьой, Тахтаджик, Пишманкьой, Сачанли. Необходимо бе да се издирят и селищата, в които са се заселили тракийските българи след злокобната 1913 г., а също и изселилите се българи от Мала Азия през 1914 г.
 

- Как е организирано повествованието, групирани ли са селищата по някакъв признак?

- В книгата има отделни глави за околиите по турско време – Димотика, Суфлу, Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти и окръг Караагач след 1915 г. Във всяка от тях най-напред пиша за българските екзархистки села – тези, които са били към Българската православна църква. След това, за българските патриаршистки села, които са към Гръцката патриаршия.

Посочвам и т. нар. парапанковски села, за които е характерно ранно погърчване на населението, още в началото на 19-и век. Между другото най-много погърчени села има в Димотишко заради силната църковна власт. Там е било седалището на митрополията.

Специална глава посвещавам на огагаузените българи. Това не са гагаузите - кумани, за които знаем от историята, че се заселват около Варна. Това са българи, които са живеели в турска среда. Потомци на такива огагаузени българи има и в Хасково, но те не желаят да се афишират. Някои от по-възрастните говорят и турски, но по-младите - не. Те са си християни и винаги са се считали за българи. Интересното за тях е, че свещеници навремето са изнасяли проповеди в църквите по родните им места на турски език, тъй като са владеели слабо български. Става въпрос за попове караманлии от Мала Азия.
 

- Какво могат да прочетат в книгата потомците на тракийци за родните места на своите деди?

- Давам старото и новото име на всяко село, уточнявам къде точно се намира, как е възникнало, какво е било населението. Включил съм данни за поминъка, за революционните борби, а за някои – и най-ярките моменти от историята. За тях се позовавам на „Разорението на тракийските българи” от проф. Л. Милетич.

Длъжен съм да кажа, че съм ползвал като основа на  повествованието трудовете и на такива изследователи като Разбойников, Тодор Браянов, д-р Кирил Бакърджиев, архива на Георги Попаянов и др. Навсякъде описвам колкото се може по-подробно църквите, параклисите, светите места.

Направил съм и карта на селищата, със старите и нови имена. Книгата е богато илюстрирана със съвременни снимки. Така повече биха се заинтригували тези, които тепърва преоткриват миналото на рода си.
 

- И вие ли посетихте за първи път родните места на предците си след демократичните промени?

- По бащина линия родът ми е от Западна Тракия – Домуздере и Доган Хисар. По майчина – от Източна Тракия и Мала Азия – Синекли и Сюитя. По време на Гюмюрджинската автономна република през 1913 г. населението на Домуздере се разпиляло, като една част избягали в България, а друга се укрили в горите. Паднали доста жертви. Една от тях е прабаба ми Комня, която е изгорена от турците край село Лъджакьой, където отишли да търсят лек за болестта й с прадядо ми Бойчо.

Ще помня винаги разказа на баба ми Руса за ужасите, които тя преживяла, чакайки да бъдат избити в църквата. По една случайност били спасени. Въпреки плячкосването от башибозуците, селото било запазено.

За пръв път посетих Домуздере през 2001 г. Вълнението, което изпитах, беше неописуемо. Чувство се дължеше на факта, че моята любов към Тракия е породена именно от спомените на баба ми Руса за родното й село, за това колко хубава е тази земя, колко много добитък имал баща й, колко много мед давали пчелите, какви големи риби имало в реката, каква богата реколта давала земята. Стадата не се затваряли през зимата, защото е имало парнар /вид дъб/, с който са се хранели овцете и козите.

 Това чувство, предполагам го има в повечето потомци, които са израсли около бабите и дядовците си. В селото намерихме запазена само църквата „Света Богородица” във вида й от времето на построяването. Влизайки, тръпки ме побиха, защото тук бяха кръщавани, венчавани и опявани моите предци. Запалих свещи за тях, за моята баба, която цял живот мечтаеше да се завърне там, но успя. Може би го постигна едва чрез мен и моите близки.

- Срещнахте ли спънки от страна на властите в Гърция при събирането на сведения, при снимките?

- Не, само веднъж ме гони военна полиция, но това бе, защото, без да искам съм, се доближил до границата с Турция, покрай река Марица, в търсене на една конна база. Хората са много гостоприемни, завързах много приятелства и добри познанства. Там обаче, въпреки отварянето на границите, продължава да съществува една фина репресия и хората ги е страх да афишират българските си корени. Темата за геноцида, обаче, не е я застъпвам много в книгата, не това е целта ми.

- Едно от най-интересните села е Каяджик, известно не само с двете си църкви, но и с камбаната си…

- Да, в Каяджик /днешно Кириаки/ имало две църкви. Едната - православна, а другата - католическа. И двете носели името „Свети Димитър”. За това пиша подробно в книгата, а също и за камбаната.

Когато през пролетта на 192 2 г. стотина семейства се заселили в Ивайловград и околностите му, там била пренесена и камбаната, която поставили на новата църква в Ивайловград. Историята на тази светиня е дълга. По-важното е, че е до ден днешен, когато призовава сутрин и вечер за църковна служба в храма “Преображение Господне”, звънът й оглася Родопския край и достига до Гръцко, за да напомня за българщината там.

 Тя – камбаната, е символ на непреклонността на българина, показваща на поколенията как с много кръв и сълзи българският род и българската нация са съхранени. Езикът й е сърцето и душата на родолюбивия и изстрадал български народ, прогонен варварски от бащин дом, от изконно българските земи на Тракия.
 

- На читателите ще е интересно да разберат кои видни българи – наши съвременници, са потомци на тракийци?

- Родът на почетния гражданин на Хасково и голям български актьор Георги Черкелов е от Хаджилар. На Васил Михайлов, прочул се с ролята си на Капитан Петко войвода – от Мараш. Световната шампионка по спортна стрелба от близкото минало – ген. Нонка Матова е от Каяджик, проф. Делчо Порязов – от Сачанли, певицата Ева от „Тоника” – от Синекли.

Списъкът е дълъг. Почетният гражданин д-р Кирил Кокаличев от Доган хисар, бившият първи секретар на ОК на БКП Румен Сербезов – от Еникьой, Ксантийско. Потомци на тракийци са кметовете на Свиленград – Георги Манолов и на Маджарово – Милко Армутлиев, както и хасковските бизнесмени Иван Стаматов, Станимир Милев, Димитър Назъров и др.

/ „Нов живот”