Д-р Ваня ИВАНОВА

На 18 октомври т.г. се навършват 100 години от Ангорския договор за приятелство и сътрудничество между България и Турция, подписан през 1925 г. Протоколът към него и Конвенцията за установяване очертават правната рамка на отношенията между двете държави, възстановяват дипломатическите отношения между тях, но лишават българите от Източна Тракия, Чаталджанско и Мала Азия от възможността да живеят по родните си места.

Тракийските българи изразяват остър протест срещу подписаните документи и на 16 май 1926 г. свикват Десети извънреден тракийски събор. Делегатите на събора приемат Меморандум до народните представители в XXI-то Народно събрание, в който протестират срещу  Ангорския договор,  лишаващ ги от правото да живеят в родните си места и да се ползват от своите материални и морални права. Те акцентират на факта, че през 1913 г. турските власти  насилствено ги прогонват от домовете и земите им, които са частни имоти, и настояват българските депутати да отхвърлят Ангорския договор като вреден за българските национални интереси.

На 26 май 1926 г. XXI-то Народно събрание, председателствано от д-р Борис Вазов ратифицира Ангорския договор, който влиза в сила на 17 август 1926 г. По своята същност и резултати, Ангорският договор е един от най-противоречивите документи, който е анализиран както от съвременници на  неговото подписване, така и от по-късни изследователи. Различните изследователи тълкуват договора нееднозначно. Преобладават или положителни, или отрицателни оценки. Съществуват и изследователи, опитващи се да направят нюансирана оценка на Ангорския договор, търсейки в него резерви за решаването на тракийския въпрос.

Факт е, че някои от договорните клаузи в Ангорския договор, постановяват определени права и ползи за българската държава и наследниците на бежанците.  Именно те предоставят и възможност на българските правителства да настояват за тяхното изпълнение. По различни причини, сред които могат да се посочат: международна изолация на България след войните, сложни международни отношения в по-късни периоди, неблагоприятна за страната ни конюнктура и др., правата на тракийските бежанци никога не са приложени на практика.

Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) от въстановяването си през 1990 г. до днес последователно и безкомпромисно отстоява човешките и имуществените права на тракийци, популяризира тракийското културно и историческо наследство, защитава българщината. Благодарение на дейността на Съюза тракийският въпрос е изваден от забвение, превърнат е в общонационален проблем, в проблем на българската общественост и на медиите, а през 2008 г. в международен въпрос.

Българските тракийци заслужават справедливост за униженията, за погазеното достойнство и лишенията, на които са били подложени. Отговорността  е на турската и българската държава, но и на Европейския съюз, чиито граждани са тракийските българи.

За съжаление, България води непоследователна и конюнктурна политика, подчинена на криворазбрана представа за добросъседски отношения с Турция. След началото на прехода, стремейки се да влезе в многостранни съюзи и организации България загърбва своите национални проблеми, част от които е тракийския. Последният присъства епизодично в дневния ред на Парламента и държавните институции, при това не по тяхна инициатива. До голяма степен това се дължи на факта, че в по-голямата си част българските депутати  и министри  са с отчуждено съзнание, нямат характер и воля за справяне със сериозни проблеми, а политическите партии нямат изработена ясна политика по тракийския проблем. Това е свързано и с липсата на национална доктрина, която би могла да  осигури консенсус между държавните институции и партиите, както и еднопосочност на техните практически действия.

Необходима е отговорна и последователна позиция на българската държава по тракийския въпрос и нейното отстояване при преговорите с турската страна за нанесените морални и материални щети на тракийци, за убитите техни близки, за отнетото им движимо и недвижимо имущество от Турция. Тезата има своите исторически, политически и правни аргументи, които се основават на принципа за отговорността на държавите. Историята ни дава достатъчно примери, когато български политици са се издигали до нивото на отговорни държавни¬ци и са действали в защита на националните интереси, без да се страхуват за властта си или да търсят лична изгода.

Със солидарна позиция трябва да се търси ангажирането на Европейския съюз и на страните, членове на Съвета за сигурност на ООН.