На днешния ден, през 1919 г. министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва в кметството на парижкото предградие Ньой договор, наложен на страната ни след нейното поражение в Първата световна война. Каква ирония – Стамболийски, който още през 1914 предупреждава българските десни партии и буржоазния елит, че влизането на България във войната, и то на страната на Германия и Австро-Унгария, ще има катастрофални последици.

Българската делегация, в която участва и ръководителят на Съюза на тракийските дружества в България Димитър Михалчев, отива в Париж с надежда, че т. нар. западни демокрации ще уважат реалностите на Балканите и ще търсят справедливо  уреждане на следвоенна Европа. За съжаление, надеждите се оказват илюзорни. С Ньойския диктат Западът поставя страната ни на колене, без да се интересува от етническите реалности и историческата справедливост, като оставя милиони българи под чужда власт, а на  България са наложени непосилни репарации.

България преживява втора национална катастрофа, а последиците за Тракия са изключително тежки. По силата на Ньойския диктат Западна Тракия е предадена под управлението на Антантата. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция, е приложена и т.нар. Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия.

Конференцията в Сан Ремо от 1920 г. предава Западна Тракия на Гърция. Решението е потвърдено и от Лозанската конференция, заседавала през 1922-1923 г. По силата на Лозанския договор (1923) Източна Тракия e присъдена на Турция. Надеждите на българските бежанци, напуснали Тракия по време на войните и непосредствено след тях, че след оттеглянето на чуждите власти, ще могат да се завърнат по домовете си, не се сбъдват.

Историческите условия след Първата световна война  задълбочават разделението в българското общество по отношение на приоритетите във външна политика и вътрешното развитие. Те слагат своя отпечатък и върху тракийци, които създават две паралелни направления в тракийското движение: нелегално и легално. Създадената през 1922 г. Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), която през 1923 г. е разформирована, но част от нея под ново име продължава да действа до 1927 г., води въоръжена борба за защита интересите на тракийци. Правителството на А. Ляпчев принуждава Вътрешната тракийска революционна организация да се саморазпусне, но на нейно място на 12 октомври 1927 г. се създава Комитет за свободата на Тракия (КСТ), който  си поставя за цел освобождаването на Тракия и присъединяването й към България.

Създадената от бежанците непартийна Тракийска организация с легални средства брани техните правата и интереси, организира протести срещу несправедливите клаузи на Ньойския диктат, за запазване на Тракия в границите на българската държава, за връщане на бежанците по родните им места, а при невъзможност - тяхното настаняване и оземляване в България, защитава имуществените и социални права на тракийските българи, представя пред широката българска и международна  общественост тракийския въпрос.

И така, 105 години след Ньойския диктат, 111 години след разорението и геноцида, тракийските българи продължават да чакат справедливост. Горчивият опит на предците ни трябва да бъде сериозно предупреждение към българските управници при избора им на поведение, защото историята е безценен учител!