Трагичната история на българското население в Одринска Тракия през 1913 г. започва с Булгаркьой, което е българско село, населено с българи от Родопския край. По данни на акад. Любомир Милетич, основният историограф на събитията в Източна Тракия в началото на миналия век, през 1912 г. в Булгаркьой живеят 2 132 българи.

След Лондонския мирен договор  населението на  Булгаркьой посреща с удовлетворение вестта, че ще бъде в пределите на България, но за съжаление радостта трае кратко. В началото на юли в селото влизат турци, които издевателстват над българското население.  На 7 юли турският началник заповядва цялото мъжко население да се събере в края на селото, край Байдановия мост, където са избити 350 мъже. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци  напускат селото. Всички застигнати са съсечени или застреляни. В следващите два дни селото е разграбено и опожарено. Останалите живи около 900 души са откарани в Кешан. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Булгаркьой е обезбългарено и изтрито от лицето на земята.

На 9 юли  турските войски навлизат в Одрин и избиват без съд и присъда 521 души българи.  В Узункюприйско са унищожени  почти всички села, в които живеят българи - Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село. В село Залъф са избити 687 души, а в село Татарлар - няколко десетки селяни.

На 10 юли турците достигат Свиленград (Мустафа паша) и подпалват източната му част. Когато става ясно, че градът ще остане в преде България, турците го подпалват отново и той изгаря до основи. Къщите, черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини са изравнени със земята. Част от населението побягва  към старата граница на България.  Турците успяват да заловят възрастни хора, които са избити зверски, а телата им хвърлени в кладенци. 

Турските жестокости застигат българите в селата около линията Ения, Мезек, Куртулен, Чермен, Караагач, както и живеещите в Ортакьойско (Ивайловградско). Пострадалите села са Гьокчебунар (Сив кладенец), Покривен, Хухла, Арнауткьой (Гугутка), Дутли (Черничево), Добришка и др. В село Сив кладенец, в читалището са затворени 42 души,  сградата  е полята с газ и запалена. Опитите на младите да излязат през прозорците, са безуспешни, защото ги посрещат турски куршуми. В село Покривен жертвите са избити в училището, което след това е запалено заедно с църквата. В село Хухла са убити мъжете, а жените заплашени, че ще бъдат изпратени в Анадола за кадъни.Село Горно Ибриюрен е нападнато от редовна турска войска, която избива мъже и жени, а децата изхвърля във водите на Арда. В село Гугутка са жените са събрани в една къща и изклани. След българската реокупация труповете са толкова разложени, че решават да не ги погребват поотделно, а ги затрупват във формата на могила, която и до днес напомня за нечуваните жестокости на турците към българските тракийци. Подобни ужаси се наблюдават и в другите български села в  Ивайловградска околия. Къщите, покъщнината, земеделският инвентар и животни са заграбени. Източна Тракия, освободена с кръвта  на български войници отново става турско владение.

Случилото се през 1913 г. няма равно в новата ни история и е повече от безумство това да се забрави!

Поклон пред светлата памет на всички тракийски мъченици!

Наближават поредните избори и не знам дали политици и журналисти, ще се сетят за кървавия погром над тракийци през юли 1913 г. Но съгласно съвременните български нрави, политиците, увлечени в опитите си да ни убеждават какво ЩЕ направят, АКО вземат властта, по-вероятно е да подминат годишнината от тракийския геноцид. Същото важи и за медиите. Виж, ако има някакъв помен или поклонение, на което присъстват представители на държавните институции, сервилната ни журналистика ще отрази имената на присъстващите и какво са казали. Но няма да отрази основното, онова за което Съюзът на тракийските дружества вече години наред бие камбаната – геноцидът над тракийските българи да бъде признат, а държавата да поеме своята отговорност и да търси историческа справедливост за избитите и прогонени от домовете им тракийци, за техните човешки и имуществени права.

Българското общество някак си привикна събития с жесток отпечатък върху родната съдба да се подминават с лека ръка. Но Съюзът на тракийските дружества в България  ще продължи да пази паметта и ще настоява за справедливост!