На 3 април 1860 г. българите се самоопределят като самостоятелен народ в рамките на Османската империя. Великденската акция или Българският Великден е кулминация в борбата за църковна независимост.

През 20-те години на XIX век започва половинвековната църковно-народна борба на българския народ срещу гръцкото духовенство и Цариградската патриаршия, под чиито юрисдикция е поставена загубилата своята независимост (около 1416 г.) Българската православна църква (БПЦ), след падането на България под османста власт.

Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. „търновски” събития от 1838 г., когато умира търновският митрополит Иларион Критски и на негово място е назначен Панарет - типичен представител на фанариотите в Цариград. Българите искат отзоваването на Панарет и назначаването на неговото място на Неофит Бозвели (1785-1848). Начело на борбата в Търновско застават видни местни духовници и учители, сред които се открояват имената на архимандрит Иларион Михайловски (по-късно епископ Макариополски), Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба.

През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят меморандум до Високата порта, в който са изложени основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор:

• в българските епархии населението само да избира българи за владици;

• богослуженията да се извършват на български език;

• владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата;

• да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта;

• да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград и да издават свой  църковен вестник.

Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.

През 1856-1860 г. в движението срещу гръцките митрополити се включват почти всички български провинции и цариградските българи, които подготвят почвата за извоюване на църковна независимост. Кулминацията в борбата за независима църква изследователите посочват замислената и реализирана от цариградските българи Великденска акция от 3 април 1860 година. По време на тържествената великденска служба в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне властта на патриарха.

Великденската акция е отговор на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с ентусиазъм както от цариградските българи, така и от целия български народ. Една след друга българските общини се отказват от гръцките владици и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. През 1861 г. Патриаршията решава да се разправи с водачите на църковното движение и заточва Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тези събития изострят до краен предел отношенията между българи и гърци и дават възможност за открита намеса на Великите сили в хода на църковно-националното движение. Русия подкрепя Патриаршията, опитвайки се да запази единството на православието в Османската империя. Постепенно обаче, в резултат на обективната информация, предоставяна на правителството от посланика в Цариград ген. Николай Игнатиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, Русия започва да променя своята позиция и от средата на 60-те години на ХIХ в. приема да посредничи за намирането на компромисно решение на българо-гръцкия църковен спор.

Разширяващата се намеса и на останалите Великите сили в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси по-активно за нейното окончателно разрешаване.

На 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името „Българска екзархия”. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени почти всички територии, населени с българи. За останалите области със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине. През 1874 г. съгласно  фермана в Скопско и Охридско е проведено допитване и мнозинството от населението заявява желание да се присъедини към Екзархията В резултат от плебисцита турското правителство издава берати за назначаване на владици в двете епархии  и диоцезите на Екзархията.

През 1871 г.  в Цариград се провежда български църковно-народен събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония, който изработва и приема Устав на Българската екзархия. 

На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Видинският митрополит Антим I. Веднага след неговия избор започва назначаването на митрополити и епископи.Така завършва борбата на българите за национално - духовна и културна еманципация през XIX в.

Антим I е личност с изключителен принос за развитието на българската нация през втората половина на ХІХ век. В историята той остава завинаги като първият екзарх на Българската православна църква, като духовник, верен до края на дните си на своя народ, като безспорен обществен авторитет.  Като всеки висш духовник, той до голяма степен е и политик. Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-големите и успешни политически проекти на българите, живеещи под османска власт. Тогавашният български политически елит успява не само да отдели църквата ни от властта на Цариградска патриаршия, но и да очертае със съгласието на Високата порта териториите, населени преимуществено с българи. На практика с учредяването на Българската екзархия се определят възможните бъдещи граници на самостоятелната българска държава, които се утвърждават от официалните турски власти. В този смисъл първият Български екзарх е реален политически представител на православните българи, живеещи в империята. Не случайно изборът му се утвърждава от Високата порта, а Цариградската патриаршия възприема този акт като силна политическа заплаха за своето господство.

Възстановяването на църковната самостоятелност представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. Границите на Екзархията очертават историческите права на българската нация в Мизия, Тракия и Македония. Обединила духовно, политически и религиозно българския народ Екзархията е призната за първата национална институция. Българската екзархия е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила своето съществуване в края на XIV столетие. 

Сн. 1 Иларион Макариополски и подкрепилите го във Великденска акция владиците Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки (отляво надясно)

Сн. 2 Екзарх Антим I