Автор: д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА

На 12 юли 1991 г. 309 народни представители, към които по-късно се присъединяват още четирима от общо 400 депутати, приемат Конституция на Република България (1). Изминалият четвърт век е сериозен повод за равносметка и осмисляне на постулатите, записани в Конституцията.

Безспорен факт е, че с приемането на основния закон на страната от Седмото ВНС, е възстановена парламентарната система на управление в България, а започналата смяна на обществената система от този момент нататък е поставена на конституционни  и законни основи.

Конституцията на Република България от 1991 г. съдържа преамбюл, 10 глави, преходни и заключителни разпоредби. В преамбюла нейните създатели провъзгласяват своята вярност към общочовешките ценности като „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост". За върховен принцип признават „правата на личността, нейното достойнство и сигурност”, заявяват решителност да превърнат България в „демократична, правова и социална държава", като поемат задължението за запазване на националното и държавно единство на страната (2).

Република България е провъзгласена за единна държава с парламентарно управление, в която не се допускат автономни териториални образувания. Опитът от близкото минало, когато партията и държавата са слети, кара законотворците да запишат, че „никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет". В същия дух са издържани и текстовете, отнасящи се до политическата система, за която е провъзгласен принципът на плурализма.

Конституцията гарантира съществуването на различни видове собственост - частна, държавна и общинска. Но за неприкосновена е обявена само частната собственост, докато за държавната и общинската собственост е записано, че техният режим „се определя със закон”(3). В декларираните гаранции е обявено, че всички физически и юридически лица имат еднакви правни условия за стопанска дейност. Като цяло обаче текстовете, касаещи икономиката, са пестеливи, защото детайлите, свързани със собствеността трябва да се разпишат в серия от икономически закони.

Създателите на Конституцията отделят специално внимание на правата и свободите на гражданите, които имат пряко отношение към въпросите на демокрацията. На тях е посветена цялата втора глава. В нея са предвидени освен основни  социални права, и нови такива като право на гражданите да избират свободно своето местожителство, право на информация, право на адвокатска защита от момента на задържането и други.

Едно от най-сериозните достойнства на Конституцията е това, че закрепва разделението на властите – законодателна, изпълнителна, съдебна. Основният закон от 1991 г. създава нова институция - Президент на републиката, определен като държавен глава, който олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения. В качеството си на държавен глава той е надпартийна фигура, която трябва да гарантира държавността, да стабилизира конституционния строй и да балансира политическите сили и институциите. Един кратък анализ на дейността на действащия президент ще покаже, че тя се разминава с предписаните му задължения от основния закон. Чрез непремерените си изказвания той не само не е обединител на нацията, а нейн разединител. В подкрепа на това твърдение е и начинът, по който представлява страната в международните отношения. Най-кратката характеристика е липса на балансирана външна политика, необосновани нападки по адрес на Русия, нямащи нищо общо с  българските национални интереси.

Някои изследователи критикуват авторите на Конституцията от 1991 г., заради това, че не са предоставили по-голяма власт на президента, други предлагат промени, които да доведат до превръщането на България в президентска република. По мое мнение създателите на основния закон от 1991 г. трябва да бъдат поздравени, за това, че са намерили разумните граници за реалната политическа власт, която да предоставят на президента. Защото дори и в тези разумни граници властта може да се окаже непосилна за хора, незачитащи националния интерес и използващи президентския пост, за да заработят мястото си в международна институция.

Конституцията от 1991 г. е първата от четирите конституции, действали в страната, която въвежда нова за България институция - Конституционният съд като орган, независим от парламента, президента и от Министерски съвет. Конституционният съд е натоварен с контрол над законодателството по отношение на неговото съответствие с Конституцията и стриктното спазване на основния закон от страна на всички държавни органи. Като върховна контролна институция той може да отменя закони на Народното събрание, актове на президента, да е арбитър в отношенията между висшите държавни органи, между органите на местно самоуправление, между политическите партии и др. Решенията му са окончателни и задължителни за всички граждани и институции, включително и за съдилищата. Президентът подава оставка пред Конституционния съд (4).

България е първата страна от Източна Европа, която след промените приема нова Конституция, без обаче тя да е подложена на референдум, каквато е една от договореностите на Кръглата маса. Това обстоятелство дава основание на някои автори да лансират тезата, че поради тази причина, новият основен закон не се е превърнал в истински „обществен договор” (5).

В Конституцията, приета с гласовете на над три четвърти от народните представители, са вградени правно-политическите основи на парламентарната демокрация. Тя гарантира мирния преход, основните свободи  и социални права на българските  граждани, постановява, че България трябва да се развива като социална и правова държава.  За съжаление тези положителни постановки в основния закон днес се разминават с реалностите.

Въпреки, че в Конституцията е записано, че България е социална държава, която създава условия за право на труд (чл. 48), закриля майчинството и децата (чл. 14), жената-майка се ползва с особена закрила (чл. 47), осигурява безплатно медицинско обслужване и образование (чл. 52 и 53) и т. н., малцина са онези, които днес могат реално да се възползват от тези права. По данни на Европейския парламент над 51% от българското население изпитва материални затруднения, което го превръща в най-мизерстващото на Стария континент. Според заключението на ЕК  България  е с най-ниско конкурентоспособната икономика в Европейския съюз.  Условията на живот са една от главните причини за прогресивно намаляващият брой на българското население.

Чл. 53 на Конституцията гарантира безплатно основно и средно образование  в държавните и общинските училища. Авторите на Конституцията обаче, са записали една недемократична формулировка по отношение на образованието във висшите държавни училища, в които е предвидено, че само „при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно”. Тази постановка дава възможност изключението да се превърне в правило, което затваря вратите за висше образование в държавни ВУЗ на талантливи деца, които нямат материални възможности. С формулировката за висшето образование Конституцията се разминава с постановката от преамбюла, че България е социална държава и постулира модел, при който само богатият може да бъде образован. А този модел е показал своята безперспективност още през 19 век. Получава се така, че модерните държави, към които България се е устремила след 1989 г., постоянно инвестират в образование, интелектуализират все по-голямо пространство в обществото, а у нас с постановка в Конституцията се лимитират възможностите на талантливи български деца да продължат образованието си, поради липса на финансови възможности (6).

Известен факт е, че качественото образование и науката, са залог за икономически просперитет на държавата, а той, от своя страна, е важен фактор за бъдещето и националната сигурност. За съжаление в годините на прехода българската образователна  система беше подложена на всевъзможни експерименти, които влошиха качеството на образованието, превърнаха го в конвейер за „масови хора“, които завършват образованието си неграмотни, без да се интересуват от бъдещето на народа и държавата, към които принадлежат.

Чл. 52 на Конституцията, който  гарантира достъпно и безплатно здравеопазване, отдавна е нарушен.  Дори редовно да си плащат здравноосигурителните вноски, когато потрябва специализирана лекарска помощ, много често нуждаещите се трябва повторно да плащат, без гаранция за качествено лечение.

Изнесените факти показват, че Конституцията не е виновна нито за днешните реалности, нито за поведението на държавния глава.  Основният закон на страната е заложил социален модел на обществени отношения, който по-нататъшната нормативна база трябва да развие, създавайки условия за социален ред, при който българските граждани да могат да живеят достойно от трудови доходи. Конституцията е предоставила разумна власт на българския президент, за чиито пост трябва да се издигат авторитетни личности, мъдри и достойни хора, доказали се като такива.

Източници и литература:

1.Стенограма на 180-то заседание на VII ВНС, с. 5-26.

2.Цитатите са по Конституция на Република България. С., 1991. http://www.parliament.bg/bg/const

3. Пак там. Основни начала, чл. 17.

4.Пак там, Глава осма.

5. Михайлова Е. Парламентаризъм и правова държава в България. С., 2004, с. 65-66.

6. Иванова, Ваня Ангелова. Парламентът и смяната на обществената система в България (1989-1994). С., 2015, с. 93.