Автор: Чавдар Георгиев

Трети март е сакрална дата, национален празник. На този ден всички паметници в България, свързани със събитията през 1878 г., се обсипват с венци и цветя. Човек отива да се поклони пред жертвите, саможертвата и подвига на героите, оставили костите си за осъществяване на националния идеал.

Актът на поклонение е индивидуален, тихо и смирено сваляме шапка, понякога коленичим, мълчим минута. Помним, не сме забравили, признателни сме и ще предадем на следващото поколение паметта за събитията, защото това е едно от нещата, което ни прави нация.

Трети март, около паметника на цар Освободител е мравуняк. Бърза един отлюспил се депутат, крачи вирнал брадичката, не вижда никого. Той е тук него да го видят, не той да гледа. След него в нишка го догонва домочадието му. Жената с грим, прическа, маникюр, всички в маркови дрехи на цена по-висока от тази на паметника. Подреждат се и се започва една фотосесия, едно местене в търсене на подходящо осветление и на правилния ракурс. И щтрак, щтрак. Накрая удовлетворени си тръгват към Мерцедеса. Едното дете хуква обратно да остави букета, забравило да го положи.

За секунди се разминават със следващия. Той кандидат-депутат, щастливо позициониран в партийна листа като гражданска квота. Предвидливо облечен, като плебса, сега възниква проблем, как да се открои сред електората. Има и дилема, кога да поднесе цветята си – като гражданин или като част от групата партийни кандидати. След кратко колебание взема Соломоновско решение. Поднася букет като гражданин и се снима, поднася венец с групата – и пак се снима. Един вид двойна почит.

Шумна група едва дочаква колебаещия се да приключи и се подреждат като хористи пред паметника. Един пита: „Кой ще снима?“. Никой не иска. Всеки иска да бъде сниман. Всеки иска да е на червения килим. Накрая помолиха непознат от опашката да ги увековечи.

Гледам един пък сам се снима. Чепи се като плеймейтка за корица на списание. Видео прави и се опитва да влезе в кадър, даже звук записва, обяснява къде е, щото сигурно не е ясно. Питам го: „Извинявайте, Вие за Задушница, като отидете на гроба на родителите си, филмирате ли се?“. Той: „Не“. Аз: „А сега защо?“ Замълча, вероятно спомена на ум моите родители. Късно се усетих, че му развалих записа, ще трябва да прави нов.

Всичко това за около пет минути. Вероятно кадрите от деня, наредени един до друг, ще застелят като килим магистрала „Тракия“

Наближават избори, прегледайте внимателно снимките!