С договора с Македония е сложено добро начало на дълъг процес. Страхове от времето на Иван Грозни са проблем и днес за Западните Балкани. Разузнаване е имало откак свят светува, ще го има докато има и държави. Разузнавачът е професия с човешко лице. В обществото трябва повече толерантност, повече желание да се чуе другият, да се води диалог, а не да се удря по масата и по каруцарски да се заклеймява инакомислещият. България и Турция трябва да развиват нормални и приятелски отношения, процесът трябва да продължава, но не със забравяне на историята.

Това каза пред БГНЕС ген. Тодор Бояджиев, който е бивш зам.-директор на Националната разузнавателна служба, депутат от ВНС, главен секретар на МВР през 1991 г. и президент на създадената от него асоциация "Български евроатлантически разузнавателен форум". Повод е и предстоящата премиера на поредната му книга „Изповед на шпионина“, събрала неговото виждане и анализ на събитията, част от които е бил и самият той или е бил свидетел – книга, която той посвещава на тези, които вярват, че разузнаването е с човешко лице и е повече бъдеще, отколкото минало. Премиерата ще е на 23 февруари вечерта във Военния клуб в столицата.

Договорът с Македония не е краят на пътя – това е само началото

Това, което се случва на Балканите трябва да го оценим положително. Това, което се развива между България и Македония трябваше да стане отдавна. Факт е, че ние първи признахме тази държава. Винаги сме имали положително отношение към нея и затова подписването на Договора е акт с много висока положителна стойност, но това по никакъв начин не е краят на пътя, това е началото на пътя.

В отношенията между България и Република Македония има толкова много наслагвания през годините, които са ни разделяли, които са ни противопоставяли. Сега идеята историците да се занимават и да оценяват историята, а ние да развиваме отношенията си, е правилна, въпреки че няма да е толкова лека, колкото изглежда. Остават си много наслоения, които ще трябва да се преодолеят. Важното е, че с подписването на Договора се демонстрира готовност и от двете страни да се тръгне по този път и лично аз съм оптимист, каза Бояджиев.

Той не е толкова оптимист обаче по отношение на Западните Балкани и присъединяването им към ЕС и НАТО. Това е регион, за който директно се срещат интересите на две велики сили. Връщайки се векове назад, в този район Руската империя е имала своите интереси и Руско-турската освободителна война е подплатена с руски, имперски интереси от тогава. Нещата днес не са се изменили особено.

Да не говорим, че след падане на Берлинската война и преди това със стартиране на процеса на перестройка съществува едно неписано, но джентълменско разбиране между две велики сили, че НАТО очевидно ще търпи трансформации, но не бива да стига до границите на Русия. А днес имаме точно това, че НАТО вече е стъпило на границите на Русия. Отново руснаците - не Русия на Путин, а тази от времето още на Иван Грозни, се страхуват и развиват страха от обкръжаване. Този страх не е изчезнал и той не е измислен. Русия наистина е имала проблеми с обкръжаването, които продължават от времето на Иван Грозни до ден-днешен и няма начин да не се чувства застрашена, след като на границите й, навсякъде на практика вече се стационират ракети. Когато американските бойни кораби са в Черно море, това чувство за потенциално обкръжаване си съществува и то неминуемо ще даде своето отражение в развитие на нещата със Западните Балкани.

Грешката беше направена десетилетия преди днешния ден, когато Горбачов реши да унищожи Варшавския договор, той не съобрази, че дипломацията и международните отношения са търговия. И не изтъргува това, че слага край на единия военен съюз и в замяна не получи почти нищо. За мен оптималното беше Варшавският договор и НАТО като противостоящи военни съюзи да изчезнат, но да се появи нов съюз, от който Русия не е изхвърлена. За съжаление събитията показаха, че Студената война, която с фанфари обявихме, че свършва, не само не свършва, задълбочава се и опасността в една момент да се превърне в гореща в никакъв случай не е намаляла. Отново тенденцията е за увеличаване на въоръженията, за инвестиране в нови оръжия.

Срещата във Варна с Ердоган и ЕС съвпада с Деня на Тракия

На 26 март ще има среща във Варна на европейските началници, премиера Бойко Борисов и съседа ни от Юг – Реджеп Таийп Ердоган. Да припомня, че вече повече от 15 години с решение на МС, което не е променяно, а напротив непрекъснато утвърждавано – 26 март е национален празник – Ден на Тракия. Това е денят, в който е паднала Одринската крепост. Това е денят, в който тракийци се връщат в своята история и, си спомнят как техните дядовци, баби и родители са гонени с огън и меч от родните огнища в Беломорска, Източна и Западна Тракия, в Мала Азия, където също е имало големи български колонии, църкви училища, имоти и т. н. Исторически факт е, че Турция е присвоила имущество, което към днешна дата надхвърля като стойност 10 млрд. долара. Това са неща, които се дължат на наследниците на тези хора и би трябвало тук наистина да се водят сериозни преговори, а не да се замита въпросът под килима. Започнаха някакви преговори, но те така или иначе до никъде не са довели. Тези неща трябва да бъдат напомняни.

Да не стане така, че българският министър-председател по примера на друг български министър-председател - Иван Костов, да се извинява за възродителен процес, докато не сме чули от Ердоган поднасяне на извинения за тракийския геноцид. Интересно е дали Борисов ще премълчи. Поставянето на въпроса в никакъв случай не отрича необходимостта между България и Турция да се развиват нормални и приятелски отношения. Това е в полза и на двете държави и на двата народа. Този процес трябва да продължава, но не със забравяне на историята

„Изповед на шпионина“ – опит да се каже истината

Още на заглавната страница на новата ми книга „Изповед на шпионина“, аз съм направил уговорката, че това не са само мемоари, това са оценки, анализи. Аз в никакъв случай не се ограничавам в лични спомени за това, което на мен ми се е случвало, а отивам на по-широк фронт вземам отношение към събитията, които станаха в сферата на сигурността през последните 30 години. Защото каквото и да говорим бяха допуснати много грешки, бяха направени много глупости и ако те не се кажат на висок глас намаляват шансовете да се търсят корекции. Така че книгата ми се появява най-вече заради това, че аз в продължение на повече от три десетилетия съм бил активен участник в осигуряване на сигурността на България и не мога да приема непрекъснато падащият професионализъм да води до непрекъснато смъкване нивото на националната сигурност. И тук не става дума за органите за сигурност. Национална сигурност е комбинация от много неща, включително и демографската криза, също милион и нещо българи извън страната е огромен проблем за националната сигурност и ред други неща. Така че това беше основният мотив да седна да пиша тази книга.

Доколкото имам немалка практика и голяма част от времето, през което съм работел, е било в суперсилата – САЩ и много неща са минали през моето ежедневие – дали пряко съм участвал, дали съм ги наблюдавал, реших, че трябва да се съобразя с латинска мъдрост: Verba volant, scripta manent ! - "Казаното отлита, написаното остава!". Много съм говорил, имам стотици публикации и участия в телевизии, но всичко това трябваше да го сложа на хартия и мисля, че се получи. Разбира се винаги съм знаел, че мемоарите са вторичен извор на информация, когато трябва да се оценява и историята, но те трябва да присъстват, без тях – само по документи, има опасност от много сериозни изкривявания и от неразбиране на събитията, които са се случили. Затова реших да ги разкажа, опитал съм се честно да го направя. Сигурно има и субективни оценки, но така съм го виждал, така съм го чувствал и съм се постарал да го кажа честно в книгата. Знам, че ще има много критики, много хора ще скочат, защото казвайки истината, аз влизам в директен сблъсък с много твърдения, които днес се лансират и се продават – грубо казано на общественото мнение. Но истина е истина. Маркус Волф – човекът без лице, големият разузнавач от Източна Германия, казваше: Истината и историята е истина, когато отразява и другата гледна точка. Така че аз отразявам моята гледна точка към събитията. Това, че някой няма да е приеме не ме смущава. По всяка вероятност книгата ми ще развали някои мои приятелства, ще създаде нови опоненти и врагове за съжаление, защото троловете не са малко, те гъмжат къде ли не и в мрежата, и в живота, но предпочетох да кажа нещата вместо да ги замълчавам и съм изразявал искрено мое мнение. Дали ще се приеме, или не – това е право на всеки сам да решава.

В нашето съвремие сериозният анализ за доброто и за лошото много често отсъства или е силно изкривен. Така че лично аз мисля, че всеки има право на своето мнение – да го излага и да го защитава. В книгата аз съм направил това - излагам моето мнение, защитавам го.

Разузнаването - бъдеще, а не минало

Кога се е родило разузнаването, ако тръгнем от там, то е нещо, което върви с раждане на вселената, то винаги е съществувало – да научиш нещо, което е важно да знаеш. Стремежът да научиш винаги го е имало, той е и в дъното на тази професия, на разузнаването. Това е професия, в която няма написани ясни и категорични общи правила. Но това се професия, в която има и трябва да има морал – да защитиш своя интерес, но да го направиш в рамките на приетия и допустимия морал. Сложен въпрос е въпросът за разузнаването – на къде ще ходи, накъде ще върви как ще се развива, но то е дейност, която съпътства човека почти от появяването му. За мен разузнаването винаги е било професия с човешко лице. Неговите корени започват в борбата за огън, когато се появява човекът. Така че разузнаването е най-древната професия, появила се с появата на човека и ще продължи да я има, докато има държава, докато има съюзи, докато има различни интереси. То е необходимо за ръководство и управление на държавата, въпросът е то да е в допустимите морални норми./БГНЕС

http://www.bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4569477/