Актуално - Новини 2020-2021
 
 


Тракийски дружества
Памет за Аврен

Автор: Иванка Мечева - съпредседател на ТЖС при СТДБ

„Старците се смълчаха. Навярно в песен се събират най- съкровените  думи и спомени за Манастър на тези смълчани иначе хора.
Старците се спогледаха , прихванаха се през раменете като за хоро и подеха:
Тъй чули ли сте ил не сте
какво е чудо станало.
Манастър село голямо
на огън го изгурели
пустите башибозуци.
Манастирските деойки
и младите хни невести
башибозуци ги караха 
и ги робини одеха
низ сая гора зелена.
Ага девойки цвилнеха
гора се върше свиваше
от бога роса росеше…

Безписменият народ бе съхранил трагедията в неподвластна на страх и измама наследствена памет. Песента бе излязла в Мъгленик още тогава, през 1913 г. Не бе песен за тлаки и за седенки между затворени стени, бе хороводна.Да се пее и играе на открития към господ мегдан, та и до всевишния да стигнат жалните милни думи! Затова и старците сега се прихванаха през раменете като за слядно манастърско хоро.“

Този откъс е от книгата на Никола Инджов  „Възречени от Манастър“.

Никола Инджов си отиде от този свят преди няколко месеца. Вкъщи имаме всички негови книги  на тракийска тематика. По една или друга причина не бях чела тази книга. Прочетох я след смъртта на автора. Към тази книга ме насочиха мислите  в навечерието на събитията в местността Мъгленик край Аврен. В мен възникна въпросът: къде да търсим паметта за събитията  в Аврен?

Няколко са измеренията на паметта за Аврен – индивидуалната памет на участниците в събитията в Манастър и местността Мъгленик; родовата памет, захранвана от спомените,  и историческата памет ,в основата на която е родовата памет.

В основата на паметта за Аврен са спомените, които останалите живи манастърци са разказали. В тях оживяват битките за запазване на село Манастър, оживяват ужасите при погрома.

Част от спомените на Петър Стоянов, един от защитниците на селото:

„Дойде един помак и ни покани да се предадем, или ще ни избият всичките. Ние отговорихме ,че няма да се предадем. Тогава те започнаха да стрелят.В скалисто място бяхме. Тогава убиха брат ми -  30-годишен. Падна жена ми Петра – на 22 години . Жена ми имаше на ръце деветмесечно момиченце. Падна тя- падна и детето. Много деца бяха хвърлени, много.Това сражение беше на 2 км от  Манастър.“

Тези хора сигурно са осъзнавали, че няма да удържат селото. Това са били хора, в голямата си част неграмотни, които са носели в себе си високи национални идеали. За тях тези идеали са били толкова естествени, колкото е естествено да дишаш. Без всякаква декларативност те се впускат в жестоката битка за своята свободата и  за българщината.

Това минало, което се съдържа в разказите на участниците в събитията в Манастър , ни дава безспорни образци на нравствените устои на тракийци.

Тези индивидуални спомени оформят обобщението на историческата памет за духа на тракийци, за силата на техния български дух. Днес ние се прекланяме пред този дух и жертвоготовността на обикновения тракиец.

Няма записан спомен за това какво се е случило с жертвите, открити в местността Мъгленик.  Очевидци разказват как са търсили изчезналите си роднини. Едно момче от всички изчезнали са намерили потурчено в село Казълагач  у  помаци, вече с името Хасан.. Зет му го намерил и го откраднал през нощта за да го върне на майка му. Имало е сведения  за жени от Манастър, които са отведени  в турски хареми, но е нямало как да бъдат изведени оттам.

И отново спомен на Петър Стоянов:

„Да бяхме успели да се укрием само още 3-4 дена ,нищо не е щяло да стане... Върнахме се с войските в Гюмюрджина и оттогава все търсим изгубените….В началото на октомври дошли башибозуци да дирят плячка. Стамо Стойчев с челядта си били наблизо и гледали как залавят нещастните жени. Имената на всички пленени от башибозука цялата челяд на Стамо Стойчев ги знаеше: Пазвантов Кировица с една дъщеря и две мъжки дечица; Мурджо Стамовица с дете в ръце; етърва й и тя Мурджо Стамовица с две деца; Шабанкина Димковица с три деца….“

Историческата памет, опряла се на тези разкази, знае какво се е случило. Оцелелите търсят безуспешно изчезналите си жени и деца. От  чути слухове и получени  откъслечни сведения оцелелите  постепенно вървят по пътя на отвлечените. Така до деня на съобщението във вестник „ Мир“ от 20.02.1913 г.: „ Около Аврен завчера са намерени труповете на 37 жени, моми и деца, избити и изклани. Клането е извършено преди месец. Цялото гюмюрджинско население е ужасено.“

По разхвърлените в дола дрехи и  престилки близките разпознават жертвите. А те се оказват не 37, а 42 .

Тези, които са оформили тази памет за Аврен, отдавна не са на този свят. Но техните разкази са провокирали родолюбивите пазители на тракийската памет да увековечат станалата трагедия в изградения през 1964 г. паметник в центъра на с. Аврен, в ежегодните събори, организирани от СТДБ и ТЖС за възпоменание на жертвите.

По сведенията, които имаме , при пристигането си в България манастърци се заселват компактно в Созопол, във Крумовград, в с. Голям Манастир. Предполага се, че там са и част от почернените от трагедията родове. От тогава са изминали повече от сто години. С пристигането си в България манастърските бежанци започват борба за оцеляване. Болката по избитите пари , но усилията за запазване на живите ,може би са заглушили спомена и той се явява не толкова често , за да не натоварва и без това тежкия делник. Сигурно очевидците са преглъщали мълчаливо спомена за трагедията. Дали през годините с разпиляването на рода из страната, а може би и в чужбина, този спомен не е избледнял и вече не е парещ. Дали е възможно в някои от родовете това да е само далечен исторически факт, който не поражда никакви чувства?

Пиша тези размисли за родовата памет, изхождайки от собствения си опит. Моите баба и дядо мълчаха за бежанските мъки, може би за да не натоварват детското ми съзнание и да не разравят своите рани. Така след много години от книгата на Мара Михайлова - "Чобанкьой", аз разбрах как е намерил смъртта си моят прадядо - на корабq натоварен от гръцките власти с тракийски бежанци, които са откарвани към остров Крит.

Дали по-младите потомци на родовете, от които са изписаните на паметника в Аврен жертви съхраняват родовата памет? А може би, пръснати в страната и по света, те дори не знаят за трагедията на погиналите си прабаби, лели и чичовци.

Животът винаги върви напред, но опората му е в миналото.

Може би в бъдещата си дейност ТЖС и тракийските дружества трябва да се насочим към разравяне на родовата памет за Аврен и към издирване на съхранените в нея  зрънца. А защо да не се опитаме да съберем наследници на изписаните върху паметника родове: Трушанови, Шабанови, Врангови, Пазвантови, Кьосеви, Мурджеви,  Жингови  (Джингови), Гъзьови, Драганови, Момчилови, Петкови.

За съхраняване на  историческата памет за Аврен  СТДБ и ТЖС  съвместно с ТД Крумовград и кметствата в Крумовград и Аврен  провеждат   ежегодните възпоменания през месец септември. Тези възпоменания са по идея на Петра Мечева, идеята е утвърдена  от втори конгрес на ТЖС през 2002 г. Поклон пред жертвите правят представители на различните етноси и вероизповедания от района. В годините назад е доказано, че тракийци са съжителствали мирно с народностите от Тракия. Общото поклонение пред жертвите от Мъгленик и общото запазване на паметта за Аврен са още едно доказателство за това.

В едно свое произведение Никола Инджов казва: „Нашата памет е нашата мъка.“ Тази мъка е синтезирана в девиза на тракийци: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!“

Да не забравяме и да съхраняваме всяко зрънце от паметта за Тракия - това е наш дълг Паметта за Аврен  е  част от паметта за Тракия, от паметта за България. Без значение дали тази памет се пази в страната или извън нея. Защото България и Тракия са  там, където има съхранена памет за тях.

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн