„Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на тоя измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ!“

На 13 януари представители на СТДБ и ТД „Тракия“- София, поднасяйки цветя пред паметника на Алеко в столичната Борисова градина,  почетоха рождената дата на бележития общественик, юрист, талантлив писател-сатирик и основоположник на организираното туристическо движение в България.

Надмогнал страстта към парите, писателят вижда в себе си един щастлив човек, а посредством способността да се самоиронизира, постига най-силно изразената критика над унижението и лакейството в българското общество. Щастливецът - така е бил известен сред културните среди тогава. Какъв по-сполучлив псевдоним от този, който контрастира с нелекия му живот - губи много рано родителите и сестрите си, преследван е от политическите си противници и често е без работа, но пък е в унисон с чистата му съвест, както той признава в едно интервю.

С острото си перо Алеко оставя една колоритна картина на живота на българина в края на 19-ти век, когато обществото ни в следосвобожденска България, изправено пред трудния избор между модерния европейски начин на живот и балканските патриархални нрави,  понякога неуверено,  понякога  доста драматично, а понякога и доста комично търси своята национална идентичност. Творчеството му е посветено на проблемите на времето, в което живее. Умело дистанцирайки се от заобикалящата го действителност, той отразява контрастите в нравствения облик на българското общество през 90-те години на ХIХ век. Пазейки своята неподкупност, Щастливецът се надсмива над пороците на съвремието и обвинява опонентите в липса на идеали.  Едва ли има българин, който не познава „Бай Ганьо“, „До Чикаго и назад“, „Разни хора, разни идеали“, или пък написаните с интелигентен присмех фейлетони за провеждането на изборите у нас в тази далечна епоха. Творчеството на писателя съхранява своята актуалност през годините и въздейства силно и завладяващо на читателите.

Ироничният и критичен поглед на Алеко към  обществото ни е представен на  фона на многобройните му пътеписи, описващи красотата на българската природа, която той, както и Вазов, издига в култ.  Планинските приоблачни върхове неудържимо го привличат и никак не е случайно, че на 27 август 1895 г. след предварително публикувана покана във в. „Знаме“, той повежда 300 ентусиасти към Черни връх, за да основат там първия туристически клуб. Сред тях са учители, юристи, министри, лекари, писатели, професори, интелектуалци и много обикновени софиянци. Така този поход слага началото на организирания туризъм у нас.

Има нещо много несправедливо в кончината на този голям българин, защото перото му замлъква завинаги на 23 май 1897 г, в навечерието на Празника на българските букви, когато е убит близо до с. Радилово, област Пазарджик, при неуспешен атентат срещу съпартиеца му от Демократическата партия  Михаил Такев. Само на 34 години, Алеко си отива от този свят, но оставя след себе си богато творчество и завета да обичаме родината си и да пазим и ценим красотата на нейната природа, намерил своето обобщение в края на пътеписа му „Какво? Швейцария ли?“ – „Има бъдеще нашата красива България!“