Автор: Доц. д-р Ивайло Христов

На 25 септември т.г. в дома на Съюза на тракийските дружества в София, се проведе възпоменателна вечер по случай трагичната участ на тракийските българи и представяне книгата на проф. д-р Георги Янков „История на село Ефрем“. Вечерта се превърна в духовно събитие, едно от малобройните в страната ни, обрулена ни от бездуховност. В препълнения салон, нажежен с емоции, спомени и страсти присъстваха Ангел Марин –вицепрезидент на България в периода (2002-2012), чл.кор. Стоян Михайлов, член кор. проф. Васил Проданов, проф. Георги Найденов, проф. Георги Манолов, проф. Петко Тодоров, проф. Мария Чавдарова, проф. Светла Тошкова, доц. Симеон Асенов, представители на тракийски дружества, радетели на тракийската кауза.

След прочувствено слово на проф. Делчо Порязов и приветствие от Кр. Премянов – председател на СТДБ до проф. Г. Янков (приветствието на председателя на СТДБ е публикувано на сайта в рубриката: Слова), акцентът на вечерта се съсредоточи върху селищната история, побрала на страниците си не само миналото на с. Ефрем, но и предизвикателствата през българската национална самобитност.

Интересът на Георги Янков към краезнанието и конкретно към историята на с. Ефрем (Хасковска област), приютило  тракийските и малоазийските българи, е израз на родова памет, на синовен дълг пред родители, близки, дом, семейство.  В предговора си авторът отбелязва: „България е отечество на всички българи, но наред с това всеки човек има и едно „малко отечество“ – това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света. В него се отразява цялото ни отечество, както в капката роса се отразява слънцето…Патриотизмът е невъзможен без привързаност към земята и родното селище. Всички ние обичаме родното място не защото е голямо или велико, а защото е наше!“.

Паралелно с това, „История на село Ефрем“ е израз и на национална памет, на нуждата от общи гробове, общи места за поклонение и пр., осигуряващи континюитета на българското национално битие. Известно е, че забравата и трансформациите на т. нар. „места на паметта“, е едно от най-тъжните и печални явления в идентичността на българина. В българската история има един факт, който стъписва, и е немислим в друга европейска държава. Четири – пет години след смъртта на Георги Раковски неговите съратници решават да му издигнат паметник и тръгват „на просия“ за пари сред нашата заможна по това време търговска емиграция. И събират: една турска лира и един австрийски минц! Приблизително същото се получава и с подписката за паметника на Левски в София. Сумата, която е била събрана далеч не е достигала, та се налага Народното събрание, по настояване на поп Тодор (изповедникът на Апостола пред бесилото) да отпусне необходимите 20 000 лева.

Малцина днес знаят и се интересуват къде са погребани например Петко Р. Славейков и Стефан Стамболов. Нямаме запазен нито едни „царски гроб“, включително и този на цар Борис III. В София няма паметник на Хан Аспарух или на хан Крум, който я завоюва за българите, но правим паметници на принцеса Даяна. През 50-те години на ХХ век Къкринското ханче е затворено като музей за няколко години и превърнато в склад за картофи. По времето на сталинизма със заповед са съборени редица военни паметници в България и т.н. Българите са може би единственият народ, който няма съзнание и отговор на въпроса: „Кой е политическият баща на свободната българска държава?“ За разлика от Италия например, където във всеки град се издигат паметници на Джузепе Гарибалди и Виктор Емануил II – обединители на съвременната италианска държава.

На историческите факти Георги Янков придава вътрешен живот, превръщайки ги в жива действителност. Документите и свидетелствата, които при традиционното краезнание се явяват в сухо, претрупано с подробности изложение, у него са представени сбито, интересно, обобщено, с акцент върху психологията на отделните събития. Ето защо „История на село Ефрем“ носи и познавателна, и емоционална стойност. Пред Георги Янков въобще не  стои въпросът за смисъла на подобни книги. По простата причина, че селищните истории имат това драгоценно качество, че с времето увеличават своето значение, възкресявайки частици от мозайката на националната ни история. Като в случая става дума не просто за историята на селището Ефрем (името идва от средновековната крепост Ефрем, кръстена най-вероятно на преподобни Ефрем Сирин), но и за участта на „Ефремци“ – общността от хора, която съгражда през ХХ век село Ефрем.

Успоредно с това, книгата на Георги Янков „История на село Ефрем“ не е само повествование за облика на едно селище, но и за трагичната съдба на тракийските българи, за тяхното прогонване и асимилиране от територии, където българите са доминиращ етнически елемент. В този смисъл книгата е и предупреждение срещу амбициите на неоосманизма за възвръщане на политическо и икономическо влияние на Турция върху Балканския полуостров.  

В сравнение с навъдилите се през последните десетилетия „глобалисти“ и ругатели на всичко българско, Георги Янков не се поколебава да определи турската реокупация през 1913 г. на Западна Тракия като „разорение“, „погром“, а избиването на тракийските българи като репетиция за геноцида над арменците, извършен от младотурците през 1915 г., когато над 1,5 милиона са избити или загинали по време на депортацията им от тяхната изконна територия – Западна Армения. Неслучайно Георги Янков подробно се спира на разорението и етническото прочистване на тракийските българи през 1913 г., и най-вече на кървавият им път от Дедеагач  на Бяло море до с. Маджарово на р. Арда. Път, осеян с костите на жени, деца и старци.  Проф. Любомир Милетич нарича тези убийства „нечуто варварство“, чиято цел е физическото унищожаване на хората, само защото са българи!

Георги Янков е показал добродетелите на тракийци, тяхното трудолюбие, патриотизъм, толерантност. Авторът утвърждава родолюбието като едно от старите и значими постижения на човешката цивилизация, гарантираща независимостта и самостоятелността на държавите. В този смисъл „История на село Ефрем“ е дълбоко патриотична книга, която милее за потъпкано ни отечество.

Отчетливо звучи и етническата толерантност на тракийци. По време на Руско – турската Освободителната война от 1877-1878 г. в документите не е засвидетелствана агресия на българи към турци – нито преди, нито по време на войната, нито след това, когато българите са имали политическо и икономическо надмощие и са могли да се саморазправят с бившите си господари. Има едно-единствено обяснение на това обстоятелство: етническата омраза не е в характера на българина, още повече, че той е живял, общо взето, в сговор с обикновените турци, съселяни, съседи. Бедите му идват от официалната административна османска власт и от преселените черкези и татари. 

Когато българските власти наново се установяват в Западна (Беломорска) Тракия след 8 октомври 1913 г., по силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. и Цариградския договор от 29 септември 1913 г, по оценката на Любомир Милетич „се отнесли крайно търпимо към турците и първата им грижа е била да вземат мерки да не се даде възможност на отчаяното българско население да потърси сметка от своите гонители и да отмъщава. Само два-три случая на жестоко отмъщение има, и то няколко дни преди напълно да се наложи новата българска власт“. Тракийският войвода Димитър Маджаров изказва забележителната мисъл: „В борбата за справедливост и свобода никога да не се достига до отмъщението.“ Или както гласи девизът на тракийци: „Не забравяйте, но не отмъщавайте“. Както отбелязва акад. Георги Марков тези думи „звучат толкова благородно, че би трябвало да се осъзнаят и от другите съседни нам народи.“

Независимо от своя изследователски характер, селищната история на Георги Янков е написана сочно и пластично, с една силно доловима сърдечна нотка. Тя е видима както в образния език на автора, така и в пресъздадените събития, исторически случки, герои. Написана увлекателно, в досег с „медените питки на душата“, набрани в детските години, книгата на Георги Янков разкрива чертите на един свят, изпълнен с естественост и с любов към простите човешки неща, за съжаление, вече едва мъждукащ в спомените на хората. Тя вълнува и възпитава едновременно, очовечавайки историята, придавайки й плътност. Независимо от автентично пресъздадената историческа атмосфера, съдбата на хората е водещият идейно-емоционален център. Георги Янков има способността да внушава краезнанието, да го насища емоционално, докосвайки сърцето на читателя. В книгата му оживяват революционери и мухтари, религиозни и традиционни празници, сиромаси и богаташи, гъркомани, туркофили и патриоти.

Така творбата на Георги Янков носи в себе си едновременно чертите на етнографския и историческия очерк, на социалното проучване, а защо не и на художественото произведение. Повествователния почерк на автора няма нищо общо с наукообразния стил и сухото изложение, а самата книга може да се чете като читанка по родолюбие.