Привикнахме да наричаме Захарий Стоянов Летописеца заради "Записките", но това определение приляга и на акад. Любомир Милетич за книгата му "Разорението на тракийските българи през 1913 г." Вярно, ученият не е участник в събитията, които описва, какъвто е Захарий. Но кажете ми, колцина биха го направили - да зарежат безветрените университетски занимания и да тръгнат, ей така, по вътрешно убеждение, по дирите на чудовищно злодеяние -  етническото прочистване на българите от Източна и Западна Тракия. Зовът на кръвта ще да е бил по-силен от всичко друго и Милетич, "ръководен главно от дълбоко чувство на братско състрадание към нещастните ни еднородци", грабва фотоапарат и хартия и обикаля разорените български села в Малкотърновско, Ортакьойско, Софлийско, Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ксантийско. И макар не "от първа ръка", става летописец на първия геноцид на ХХ век в Европа - стъпва в пресни следи, тогава много от жертвите още не са погребани, среща се със стотици пострадали и ги анкетира, за да представи пред Отечеството и пред света покъртителен документ, който му дава право да заключи, че "тракийският български погром няма себеравен в новата ни мъченическа история".
Акад. Любомир Милетич е активен деец на борбите за освобождението на Македония и Тракия, приятел с водача на ВМРО Тодор Александров, един от организаторите на Македонския научен институт и създател на сп. "Македонски преглед". И затуй днес е обект на спекулации. Според Енциклопедия "Македония" (2009) акад. Милетич е сръбски учител, а майка му - щипянка, без да се споменава името й, а дисертацията му била на тема "Членът в българския и македонския език". Странно за какъв "македонски език" става дума, съдете сами, заглавието на дисертацията, защитена в Загреб през 1889 г. е "O clanu u bulgarskom jeziku". И сърбите го придърпват към себе си - дядо му бил родом от Бачка - размирна област между Сърбия и Унгария. А самият Милетич посочва за свой прадядо Миле войвода - българин от Киреч махле в Одрин, който забягнал в Австрия "не от добро". Внукът Георги, бащата на Любомир, е български учител във Велес (1859-1861), където се оженва за учителката Евтимия Наумова хаджи Попдаова, и в Щип (1861-1863), където се ражда Летописеца преди 150 години на 13 януари 1863 г.
Не случайно след падането на Одрин през 1913 г. Любомир Милетич посещава махалата Киреч, за да търси сведения за своя род.  Пъпната му връзка с родните огнища Одрин и Щип обяснява и страстта, с която защитава българите в Тракия и Македония.  
Младият Любомир Милетич е ученик в София, след Освобождението учи в Нови Сад и Загреб, завършва славянска филология в Прага и става един от основателите на Висшето училище в София. От 1892 г. е професор, бил е ректор на университета (1900-1901 г. и 1921-1922 г.). Основател е на славянското езикознание у нас, пръв чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици. От 1898 г. е действителен член на Българското книжовно дружество, а председател на БАН е от 1926 до смъртта си на 1 юли 1937 г. От архивите на академията ще узнаете как на два пъти науката оставала безпарична, ала авторитетният и мъдър неин глава намирал начин да я избави от кризата.
Освен на "Разорението..." акад. Милетич е автор и на още изследвания за Тракия, а така и на документални книги на български и френски език за жестокостите на гръцките и сръбските власти в Македония през 1912-1913 г. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание издава поредица от девет книги със спомени на известни революционери. По свой почин подпомага дейността на комисията Карнеги - светът да разбере истината за страданията на прокуденото с огън и меч от родните си огнища българско население. Мястото ми тук не стига само да изброя част от неговите езиковедски, етнографски и палеографски изследвания. От часовете по диалектология при проф. Стойко Стойков са останали в главата ми две заглавия на акад. Милетич - "Das Ostbulgarische" ("Източнобългарското наречие") и "Die Rhodopemundarten der bulgarlschen Sprache" ("Родопските говори на българския език"). Любима негова тема е членната форма, езиковедите казват, че това не е случайно, "тя е живецът на българския език, неговата специфика и оригиналност". У малцина учени се съчетава така пълнокръвно академизмът с патриотизма, както у него. В по-ново време такъв е акад. Ангел Балевски, в наши дни - акад. Георги Марков.
В последния си час на 1 юли 1937 г., малко преди "Бог да сбере дните му", акад. Милетич изрича: "За България искам аз... искам ...Добро!" Този бележит българин отдавна си е заслужил паметника. Ще се намери кой да го сложи на пиедестал.

/Автор: Тодор Коруев, В. „Дума”, 17 април 2013