Емоционален, информативен с богат художествен език разказ, обхващащ дълъг исторически период.  Цитира литературни и исторически източници;

Добро познаване и умело предаване на знания за:

• устната традиция при запазване на семейната история и усещане за важността на родовата памет в живота на всеки българин,
• бит и автентични празници (Филек), живи занаяти, етнографски сведения, моралните ценности на предците.

Изразява гордост от познанието за личната съдба на предците и завършва с извод за особената важност за опазване на родовата памет на българите у нас и в чужбина.

Завръщане към корените

Автор: Мария-Кеара Йотова, 9 клас 30-то СУ „Братя Миладинови“ София, родител Райна Йотова

„ ... Който родът си не знае и не подирва да го знае, е човек извън света.” П. Р. Славейков

„...След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та да се знае от къде е протекла кръвта му и какъв е коренът му...“ из „Време разделно“ от Антон Дончев

Винаги съм имала интерес кои са били хората от моето семейство преди мен (и тези преди тях)-как са се казвали; как са изглеждали; какво са преживели...!?
За тези от тях, от поколенията- близки до моето в рода ми се помнеха имена; някои важни дати от живота им и истории препредавани от уста на уста! Образите на някои от тях бяха съхранени в пожълтели черно/бели фотографии в семейния ни албум! Но за прапрародителите и прапрароднините ни от няколко поколения назад информацията ставаше все по-оскъдна до липсваща! Кои са били; как са се казвали; колко дълго и в какво време са живели; какви събития от живота им са ги радвали; какви-натъжавали или причинявали страдания....!?

Тъгувам за забравата - покрила личностите на по-далечните ми предци! Мисля си, че с всеки човек си отива цял един свят! И част от него се съхранява в родовата памет, през препредаваните от поколение на поколение разкази от фамилната ни история.

Разказите за историята и преживяванията в моето семейство научих от баба ми и от моята майка (които пък са ги  чули от своите баби и дядовци и предаденото им от техните родители и роднини)!...

Това, което ми направи най- глобално впечатление е, че препредаваните през поколенията спомени съхраняваха информацията за най-съществените исторически събития, белязали времето, през което са живели моите предци! Тези събития неминуемо бяха дали отражение върху бита им:

Историите запазени в разказите за живота на прапрабабите ми разказваха за събитията от края на турското робство, принудили хората да напуснат родните си места и да се изселят! - Събития, довели до съществени промени в живота на семействата им!... И провокиращи ги да търсят начини за справяне с житейските предизвикателства и постигане на възможност за достоен живот!...

Родът на моята майка по бащина линия е с македонски корени. Най-колоритна личност в него е прапрапрадядо Стоимен Стоилов (живял в Кюстендилския край). Той доживял до 105 г. и починал в София. На младини бил буйна натура, непримирим към безчинствата на турците! Станал знаменосец в четата на Ильо войвода и мъстял на турците, като се промъквал нощем в домовете им през комините и раздавал правосъдие за зулумите им!...

Родът на майка ми по майчина е род на земеделци, преселници от Тракия. Едни от тях са били от Одринско , а други- от Лозенградско (с.Дерекьово).

По силата на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.) Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция. Но Берлинският конгрес (13 Юли 1878) връща цяла Източна Тракия на Османската империя.

Османските орди извършват геноцидни практики (убийства; грабежи; палежи; безчинстване с млади жени и двойки; съсичане на деца и пр.) спрямо българското население в Одрин; Лозенград и стотици български селища. (1*)

Настъпилите обществено-политически промени на Балканския полуостров, продължаващото насилие над българското население, останало в пределите на турската империя, принудило много българи да се изселят в България.

Професор Любомир Милетич в книгата си „... Разорението на тракийските българи през 1913 г” описва живота им. В книгата професорът пише: „Неизлечими са загубите, които българският народ претърпя от злополучната Междусъюзническа война през 1913 г.. Особено много пострадаха българите от Македония и Тракия. Страшно разорение сполетя българите в Тракия. То дойде внезапно с голяма сила и като мълния от корен помете всичко, що засегна. Еднородците ни в Тракия бяха достигнали до завидно имотно състояние, поради плодородието на страната и поради по-добрите условия за спокоен поминък, и тъкмо, когато ги беше озарила свободата, те изведнъж се видяха изоставени без защита, варварски нападнати, немилостиво убивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетне повечето от тях изгонени и от домашните им огнища!...“ (2*)

Насилствено прокудени от родните си места много български семейства, изоставят имоти и добитък спасявайки многобройната си по онова време челяд се преселват на територии в днешните граници на България.

Едни от тези изстрадали семейства-преселници са тези на моите прароднини! Първоначално те се установили в села, във Варненско, където се занимавали с добив на дървени въглища. Но те виждат и преценяват, че с земеделието е по-доходно и по-чисто от добива на въглища и затова се преселват през 1903 г. в Бургаското село Бата.

При идването на бежанците от Тракия, те привнасят новите си селища нова  култура- нови обичаи; ритуали и традиции! (до ден днешен в с. Бата в автентичния си вид се играят пролетните игри- „Филек“).

Наред с традициите си изстрадалите Тракийски преселници донасят и разказите си за преживяванията им- прокудили ги от родните им места! Разкази, съхранени в родовата памет на редица фамилии!; Разкази за зверствата на турците: как турски войници, башибозук, гърци и помаци, нахлуват в селата, изтезават българите; избиват мъжкото население; с младите жени и момичета безчинстват; малките деца съсичат. Разграбват къщите, а след това ги запалват!...

През годините на детство на моята майка в това село все още е можело да се видят живи занаяти (тъкане на черги; калайджийство).; Възрастните хора все още боядисвали вълна с орехова шума или с люспи от лук; варяли домашен сапун от свинска мас; правели зимнина; луканки и пр. по стари технологии, унаследени от предците им... И все още можело да се чуят автентични разкази- спомени „за турско“ от устата на истински над 100 годишни баби!....

От бабите столетнички (очевидци и участници в събитията) в семейството ми се препредават разказите им за турските набези и как са бягали от тях, оставяйки зад гърба си домове; имоти; покъщнина... и взимайки в бохчи само най- необходимото!...

Над 100 годишната Баба Митра-Плачковица разказвала как при едно нахлуване на турците в Лозенградското им село, почнали да палят; грабят; насилват... Родителите на баба Митра (която тогава била 8-10 г. дете) грабнали децата и зарязвайки покъщина; добитък и всичко родно се укрили в гората. Но най-малката сестричка на баба Митра била мъничка- почти бебе: нищо не разбирала...; с плача си излагала на риск цялото семейство и другите деца да бъдат чути заловени и избити от турците!...

Майката решила да изостави най-малкото си дете в гората, за да може да спаси останалите. Положила го на земята и го позакрила с есенни листа (какъв ли ужас трябва да изпитва човек, за да реши да пожертва беззащитното си дете в името на оцеляването на другите си деца!?) и понечила да продължат бягството си от зверствата на турците!...

Малката Митра се застопорила - не можела да отдели очи от хлипащото си сестриче, лежащо на земята и позасипано с листа. Повърнала се и качила на гърба си малкото детенце и го носила така до българска земя!... С това обясняваше баба Митра, че се е прегърбила; както и прякора си (Плачковица) все плакала; плакала като си спомнила какво са оставили зад себе си и какво са преживяли!...

И друг повод за сълзи имала баба Митра: загубата на сина й Кольо Колев (загинал при битката на Драва)-името му е изписано на паметната плоча с героите върху паметника в центъра на с. Бата.

И друга над 100 годишна баба-баба Хрисо разказвала сходни истории- за набези и безчинства на турците. Баща ѝ Илия Тодоров бил комита. Взел участие в борбата срещу османския поробител като хайдутин в четата на войводата Георги Кондолов. При поредно нахлуване в селото им на турците, придружено с издевателство над българското население (грабежи; изнасилвания; убийства; палежи...), многодетното ѝ родителско семейство (което било имотно) било принудено да бяга за да се спаси от турския терор, изоставяйки дом; земи; добитък! Успяло да вгради в чешма златото си с надежда, че все някога ще се върнат. И сега чешмата е там- в турско; баба Хрисо я сънувала и дори притежавала карта към нея!... Но за съжаление родителското ѝ семейство никога не намерило време; сили и средства да се върне!...

След бежанската им епопея, започнали живота си наново- в много труд и лишения:строили къща; обработвали малкото земя, която успели да закупят; отгледали децата и ги задомили! Сгодили по любов и младата мома Хрисо за ергена Андрея (който е от нашия род). Но преди да успеят да вдигнат сватба избухнала война и Андрея заминал на фронта. Там бил пленен и заточен с години в Диарбекир! Семейството му нямало никаква вест за него! Жив го оплакали! Почернили се! Хрисо останала при родителите му- нито мома с момите; нито семейна с омъжените ѝ връстнички!... Един ден бащата на Андрея цепел дърва на двора. Пред дворната врата спрял измършавял, дрипав; брадясал странник и помолил за хляб и вода! Дали му, а той заразпитвал стопаните на дома имат ли син? През сълзи му разказали, че:“...имали едничък, но загинал във войната, оставяйки сиротни родителите си и млада годеница...“ Тогава странникът им разкрил, че е Андрея! Разказал им за нелекия си живот в плен; за бягството си от Дирбекир и за пътя си до България (пешком, по тъмно-ориентирал се по звездите)...

Хрисо и Андрея най-после вдигнали сватба! Създали и отгледали три дъщери, (които нарекли с българските имена: Дукена; Прочка и Петрана). Двамата живели до дълбоки старини! А след тях в семейната памет останали разказите за преживяванията им, производни от превратностите във времето, в което са живели!...

Време и свят, който вече си е отишъл и отнесъл със себе си много истории за:
*бита (жените носели вода от селската чешма в менци, окачени на кобилица; мъжете орели с дървени рала; тухлите за къщите сами си правили от керпич (жълта пръст) в калъпи, които съхнели на слънце...; всичко сами произвеждали, а от магазина се купувало само сол и газ);
*за обичаите (какви Именни дни; Коледи; Бабини дни; празници по жътва и пр. е имало навремето!...);
*за поминъка и произхода на селяните, населяващи с. Бата;
*за нрави и морала...

Ех, спомени; ех, истории- съхранени в родовата памет!...

Прапрадядо ми Петър останал в разказите на съселяните си като праведен и състрадателен човек, който привечер забирал от мелницата окъснялите мливари от други села и ги приютявал у дома си. Такова доверие и съпричастност между людете е имало навремето (не тъй далечно, съизмеримо само с няколко десетилетия)!

Историите за взаимоотношенията между младежите в селото в началото на XX век, описват интересни за мен порядки: недопустимо било на хорото момите и ергените да се хващат за ръка, поради което помежду им имало кърпичка (момата държала едното й ъгълче, а ергенът-другото). Не стига това, ама и за да се опазва морала по седянките момите и ергени не само, че не били допускани заедно на едно място, но и при момите стояла една баба, която да ги варди!...

Това, което аз ще запомня (наред с историите за нелеката съдба на предците ни, принудени да станат бежанци и преселници) от разказите на моите майка и баба са пъстроцветни словесни картини за жени, които стягат разбои и станове, на които тъкат шарени черги от саморъчно приготвени дълги парцалени ленти; жени, които чепкат вълна на улицата пред вратниците си; след това я предат с хурки втъкнати в поясите им; после от приготвената прежда плетат пуловери; елеци; жилетки...

На съхранени от началото на 20-ти век родови снимки се вижда многолюдна задружна фамилия: родители; синове; дъщери; снахи; зетьове; внуци. Вижда се ясно как предците ни са се обличали в шаячни дрехи, саморъчно изработени и извезани от жените; които пък са носели на гърдите си нанизи от тубли (жълтици).

На фотографии от 30-те- 40 те години  на 20-ти век на същите хора облеклото им вече е градско!...

В селото ни преселилите се тракийци продължавали да живеят задружно-съседи; приятели; роднини се сбирали в нечий дом (или имот) и помагали да се свърши дадена работа на стопанина!...

Вечер жените отморявали от работата през деня, седейки и приказвайки си на махала (на нея се обменяла информация за какво ли не: рецепти за зимнина; за илачи; актуализирали се новините и клюките...)!Докато жените си бъбрели на махалата под лунна светлина, мъжете се черпели и бистрели политика в хоримага/кръчмата/↔ (днес неговото производно  в селото вече се нарича ресторант).

Децата също дружно играели по дворове и прашни-не асфалтирани улици -на чилик; на ашици; куклите им били самоделни - с глави от картоф и нарисувани с въглен очи...; бутали колички, чиито колела били слънчогледови пити!... Все игри и занимания непознати и непонятни нам!...

Настъпило време, когато мъже от селото заминали на война! Някои от тях не се върнали: оставили жени- млади вдовици с малки деца!... Прадядо ми-Иван Петров (потомък на тракийци от Лозенградско) също заминал на фронта. За участието си във Втората Световна война и проявена храброст получил медал, който носил с гордост на ревера си...

Животът на село си продължил в труд и недоимък: всичко-храна; вълна; прежда; сукно за дрехи селските стопани произвеждали сами!... Селския труд продължавал да е нелек земеделски, но постепенно се механизирал! През 70те години на 20ти век все още житото по харманите се жънело със сърпове и паламарки, а зърното се събирало с комбайни!...

Постепенно селото се променяло: електрифицирало се; улиците били асфалтирани; водата от селските чешми потекла от чешми в дворовете!... Модернизирането на селото, внесло промяна и в бита на жителите му!...

Наред с тези и други придобивки, довели до промени в бита на  селяните, дошло и поредно сериозно изпитание в живота им:

Обществените промени наложили отделните земеделски имоти да се окрупнят в ТКЗС-та (Трудово Земеделски Кооперативни Стопанства)! На селските стопани (възпитавани поколения наред в грижа за земята и добитъка) не им било лесно да се разделят с частната си собственост! (много от животните в дворовете им били раждани и отгледани в тях, а вече трябвало да живеят и да се обгрижват в селско-стопанските обори!...) Но хората нямали избор! Добитъкът им-част от препитанието им  бил иззет - отнет против волята им! Малкото, които се противопоставили на промените били обявени за кулаци!... Други загубили свободата си - били затворени в лагери или попаднали в затвора!...

Животът бил труден и болшинството селяни живеели бедно (заплащането на земеделския труд в кооперативните стопанства се заплащал със стотинки за трудоден). С много лишения прабаба ми и прадядо ми успели да изучат двете си деца; да ги задомят!...

Днес ТКЗС-то е минало-свършено! Краварниците; къшлите; свинефермата са празни и рушащи се! Много от някога обработваемите земеделски земи са пустеещи или обрасли в плевели. В селото са останали много опустели къщи и малцина селяни. Много от жителите на селото са се преселили в близките градове, а някои от потомците им (наследници на тракийски бежанци) вече са напуснали и България! Едни в търсене на работа; други- за да учат в чужбина, пренасяйки и на други континенти спомените си; разказите за семейната си история, даващи им познанието за произхода им и корените им, за да не се чувстват като дърво без корен далеч от дом и Родина!

Цитирани източници:
1* Уикипедия
2* Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г.