В Хасково се проведе регионална научна конференция на тема „100 години от Балканската война и разорението на тракийските българи”. Във вторник и сряда кръгли маси на същата тема имаше и в други градове на областта, а цялото мероприятие е под патронажа на Областната управа в Хасково. По този повод Агенция „Фокус” разговаря с професор Светлозар Елдъров, който е научен ръководител на конференцията и кръглите маси.

Фокус: Професор Елдъров, кажете ни нещо повече за организацията и целта на конференцията и кръглите маси, които ръководите?

Професор Светлозар Елдъров: Конференцията и кръглите маси се организират по проект, предложен от колегата д-р Красимира Узунова, главен уредник в Регионалния исторически музей в Хасково. Инициативата беше приета добре от Областната управа, която я взе под своя патронаж и спомогна за нейното осъществяване. Иначе организатори са Тракийският научен институт в София със съдействието на културно-просветни дружества от Хасково, като Тракийското дружество „Г. Сапунаров”, Образцовото народно читалище „Заря 1858” и Регионалното историческо дружество „Клокотница”. Кръгли маси на същата тема се проведоха в Ивайловград, Маджарово, Тополовград и Свиленград. В тях взеха участие изтъкнати местни краеведи, музейни и архивни работници. От София сме поканени заедно с колегите д-р Стоян Райчевски, известният изследовател и популяризатор на миналото на тракийските българи, и д-р Ваня Стоянова, секретар на Тракийския научен институт. А целта на конференцията и кръглите маси е да припомним трагичната участ на тракийските българи по време и след Втората балканска или Междусъюзническата война. Топографията на научните прояви е избрана, така че да обхване селища, които са били пряко свързани със събитията, разиграли се през лятото и есента на 1913 г. в Източна и Беломорска Тракия, като центрове, в които се стичат бежанците, или като пряко пострадали от разорението.

Фокус: Има ли какво ново да каже историческата наука за разорението на тракийските българи?

Професор Светлозар Елдъров: Несъмнено има, щом продължават да се явяват публикации по темата. Ето, във връзка със 100-годишнината на събитието се появиха ценни документални и монографични книги – беше преиздадена книгата на професор Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи”, публикувана за първи път през 1918 г. като безценно свидетелство за тези трагични събития и издадена фототипно, но с твърде лоша полиграфия, през 1990 г., наскоро излезе книгата на Стоян Райчевски „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия“, буквално в последните дни беше отпечатана книгата на проф. Георги Янков за село Ефрем. Уверен съм, че докладите на конференцията и кръглите маси също ще бъдат приносни. Силно се надявам това внимание да продължи и след възпоменанията на кръглата годишнина, да се превърне в траен научен интерес и да не потъне в общественото съзнание, загърбено от други „политически коректни” теми или по-славни и победни юбилеи и чествания. Като посрещам с уважение всяка нова книга и поздравявам авторите за тяхната научна и гражданска смелост, искам да призова читателите да не забравят и по-старите издания и преди всичко книгата на професор Любомир Милетич. Присъединявам се към ония мои колеги, които са призовавали и призовават всеки тракиец и българин да познава тази книга, да я има в домашната си библиотека, да я чете и препрочита, колкото и мъчително да е това. Казвам го от личен опит. Във връзка с настоящата конференция и кръглите маси прегледах всички книги за разорението на тракийските българи, които имам в личната си библиотека, и внимателно, ред по ред, препрочетох книгата на професор Милетич. Чел съм я и преди, ползвал съм я за моите научни изследвания. Всеки прочит, на което и да е произведение, обаче дава нещо ново като факти, като идеи, като насока за размисъл.

Фокус: Какво ново може да научи съвременният читател от книгата на професор Любомир Милетич, писана преди сто години?

Професор Светлозар Елдъров: Много може да научи, тъкмо защото е писана още тогава, по „горещите следи“ на престъпленията, чрез лични разговори с жертвите, с посещения в разорените села, с точно и обективно хроникиране на всяко свидетелско показание, на всяка улика. Българската историческа наука и българската общественост винаги ще бъдат в дълг към този забележителен учен, който съхрани за поколенията толкова автентични страници от нашата история. Четейки или препрочитайки неговата книга съвременният читател, преди всичко, ще бъде шокиран от необятните измерения на насилието и страданието. Те се разкриват едно след друго като кръговете на ада, всеки следващ по-ужасяващ от предходния. Само че тук го няма лиричният герой на Данте да очовечава злото, няма я Беатриче да го пази и наставлява. Изправено пред зловещата, но правдива картина на разорението, обективно фотографирана от проф. Милетич, нормалното човешко съзнание се бунтува, не може да си представи, че всичко това е било възможно да се случи. Още в първите страници човек изтръпва пред грозните насилия, извършени над българите от Булгаркьой, Кешанско, едно от най-многолюдните и богати български села в Одринска Тракия. После идват насилията над други български села, провеждани планомерно, методично, по план от турската войска с активното съучастие на турското население. Вече си мислиш, че това е пределът на човешката жестокост, когато започват страниците за страданията на българите в Беломорска Тракия. Покрован и другите села в Ортакьойско, днес Ивайловградско, в Димотишко и Софлийско, в Дедеагачко и Ксантийско, район по район, село по село, съдба по съдба. Макар да си чел книгата, ще ти се този кошмар да спре, надяваш се едно или друго село все пак да се спаси, желаеш бежанската колона да стигне невредима до България. Не и не! Историята се развива такава, каквато е, веднъж регистрирана, тя не подлежи на промяна и колкото да не ти се иска, черното става все по-черно – от насилията над мъжете, от насилията над жените, от насилията над децата. Няма пощада, няма спасение. Трудно се чете тази книга. Трудно и мъчително. Но трябва да се чете! Заветът на тракийци гласи“: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”. Тогава, преди сто години, акцентът е поставен върху недопускането на мисъл или действие за отмъщение, тъй като, и да са искали, жертвите на грозните насилия и техните близки не биха могли да ги забравят. Днес, за потомците на тракийските българи, а и за целия български народ, този лозунг трябва да се обърне: „Не отмъщавайте, но не забравяйте!”. Никой в България не мисли за отмъщение, но и нищо от преживяното от тракийските българи през 1913 г. не бива да бъде забравяно.

Фокус: Това не влиза ли в противоречие с призивите да оставим историята на историците, да затворим тая или оная страница от историята, да споделяме историческото минало с другите?

Професор Светлозар Елдъров: Не, в противоречие с логиката, с морала и с националния интерес влизат тия, които твърдят подобни, хайде, ще използвам евфемизъм, недомислия. Политическо лицемерие и откровен релативизъм е да се гледа на историята като на нещо, което няма никаква връзка със съвременността, а на политиката като подвластна само на настоящето. На думи е много лесно да се призовава за споделена история, но на практика как ще стане това между обективната историческа истина и политическата манипулация или откровената фалшификация, между истината и лъжата, никой не смее да каже. Защото ще прозвучи също като Живков и Цървенковски, които коментирах в предишното си интервю за Агенция „Фокус“. Ако лъжата се поомеси с истина, ще се превърне в полулъжа или полуистина, което само ще я направи по-опасна. Ако истината се смеси с лъжа, ще престане да бъде истина. А истината за разорението на тракийските българи мнозина отдавна и упорито се опитват да подменят с лъжа. И пак ще се позова на проф. Милетич, защото още тогава той е забелязал и регистрирал тези опити. В книгата си той разказва, по признания на преките изпълнители, как турските власти в Одрин събирали труповете на избитите българи в околността, преобличали ги в турски дрехи, фотографирали ги и ги представяли на чуждите журналисти за турци, жертви на „български зверства“. Много оцелели български жени и деца са прехвърлени в Мала Азия, за да не влязат в контакт с чуждите дипломатически представители и да не разкрият извършените над тях издевателства. Свидетелствата на Милетич се потвърждават и от международната Карнегиева анкета, която също на място обследва престъпленията. Установените от нея несъмнени факти разкриват, че турските власти още тогава са организирали кампания сред местните си органи за управление в Източна Тракия да представят декларации, с които да приписват злодеянията като дело на отстъпващата българска войска. Опитите за подмяна на истината с лъжа продължават и в наше време и по същество са нова, повторна и не по-малко цинична и отблъскваща гавра с паметта и честта на българските страдалци от Тракия. Такава е например книгата на Джъстин Маккарти, която безцеремонно и безогледно преобръща фактите, така че насилниците накрая се превръщат в жертви, а жертвите в насилници. Издаването на тази книги през 2010 г. на български у нас беше представено като „споделяне на историята“. Щеше наистина да бъде такова, ако едновременно с нея и книгата на професор Любомир Милетич беше публикувана на турски в Турция. В тази измамническа пропагандна кампания се вписва и тезата, че Балканската война била завоевателна и едва ли не геноцидна спрямо турците. За съжаление, тези гласове миналата година прозвучаха и в България, при това на политическо равнище, и помрачиха честването на 100-годишнината на Балканската война, която българският народ в онази епоха спонтанно нарече „Освободителна”. Отричането на престъпленията на турските власти и техните помагачи срещу българите в Източна и Западна Тракия, подправянето и изопачаването на историческата истина за насилниците и жертвите в същността си е втори морален геноцид над паметта на тракийските българи.

Фокус: Каква е позицията на българската държава спрямо разорението на тракийските българи по времето на неговото осъществяване, през лятото и есента на 1913 г.?

Професор Светлозар Елдъров: За сетен път ще се позова на професор Любомир Милетич, защото със своята научна обективност и гражданска смелост той не е пропуснал да вземе отношение и по този въпрос. Признавам си, когато преди съм чел книгата му, тази нейна страна някак ми е убягвала, оставала е на заден план, изместена от шока, който всеки преживява при първия си досег с триумфа на злото в Одринска и Беломорска Тракия през 1913 г. Сега, при новото внимателно препрочитане, този пласт от неговата книга по-ярко се открои и ме разтърси също толкова силно, колкото самите злодеяния. Професор Милетич кратко, ясно и образно е определил позицията на българската държава към разорението на тракийските българи – „престъпно малодушие”. Нищо не описва по-точно и по-прямо действията, а всъщност бездействията на българската държава пред лицето на онова, което формално се е разигравало на българска територия, тъй като според Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. цялото Беломорие и Източна Тракия до линията Мидия - Енос са предоставени на Балканския съюз, респективно на България. Милетич изброява много факти, с които илюстрира престъпното малодушие на българската държава, и често подчертава, че една по-активна политика, особено в Беломорска Тракия, би спестила, ако не и напълно осуетила разорението. Как да не се възмути човек, когато научава, че представителите на българската администрация в Одрин избягват първи, загрижени повече да спасят покъщнината си, оставяйки своите сънародници на произвола на съдбата. Какво да мисли човек за онези български офицери от Одринския гарнизон, които в паническото си бягство забравят да освободят войниците си от наряд. Изоставени по постове и караули, горките български войници, на брой около 60, са пленени от армията на Енвер паша, хвърлени в затвора и подлагани на мъчения и издевателства дори много след като вече е подписан турско-българския мирен договор. Все така малодушно и страхливо редовната българска войска буквално избягва от Дедеагач, Ксанти и Гюмюрджина, за да остави областта в ръцете на набързо сформирана турско-гръцка милиция. Професор Милетич не е спестил глупостта на българските власти в навечерието на тези събития да обезоръжат местното българско население, а да оставят оръжието в турски и гръцки ръце; възмущава се от безумието им да освободят турските пленници, родом от Беломорието, а да задържат българските наборници в частите на другия край на страната; осъжда поведението на военните, които бездушно наблюдават от граничната бразда трагедията на своите сънародници, без да посмеят да се намесят; не проумява защо българската войска не реокупира собствената си територия дори след мирния договор с Турция. Престъпното малодушие на българската държава, като пряко следствие от престъпното безумие на нейните управници, които допуснаха Междусъюзническата война, е важна съставна част от разорението на тракийските българи – това е смисълът на написаното от професор Любомир Милетич, и ние, днешните български историци, трябва да вземем пример от него и със същата научна обективност и гражданска смелост да знаем, да помним и да казваме това.

Фокус: Тогава как бихте определили позицията на днешните български управляващи при решаването на тракийския проблем, ако трябва да ги сравните с техните предходници от преди 100 години?

Професор Светлозар Елдъров: Сравнението само се натрапва. Дотук нищо реално не е направено за обезщетяването на тракийските българи. Когато казвам обезщетяване, имам предвид не само материално, но и морално. По мое лично мнение българската държава отдавна трябваше да обезщети потомците на тракийските бежанци, или поне да започне да го прави, а след това, в двустранни преговори с турската държава, а ако трябва и с помощта на европейските институции, да си уреди сметките с Турция. После, поне доколкото аз знам, в общата сума, която понякога се посочва от медиите, т.е. около 10 милиарда лева, влиза стойността на отнетите имоти – къщи, ниви, лозя, гори и прочие, както и пропуснатите ползи. А моралните щети? Нима няма да бъде възмездена кръвта на безмилостно изкланите деца, жени и мъже, нима ще останат необезщетени нечовешките страдания на тракийци, които травматично се отпечатаха върху психиката на оцелелите жертви и техните близки, но останаха да тежат като отворена рана и върху душите на следващите генерации. Българската държава освен това има дълг към тракийци и техните потомци да направи достояние на европейската и световната общественост събитията, разиграли се през лятото и есента на 1913 г. в Източна и Западна Тракия. Ние приемаме като нещо нормално в България на български език да се разпространяват откровени фалшификации за Балканската война и за разорението на тракийските българи, но не правим нищо за пропагандиране на историческата истина. Тракийският научен институт и Съюзът на тракийските дружества в България отдавна имат идея книгата на проф. Любомир Милетич да бъде преведена на английски, за да се разпространява в чужбина. Ето, тук държавата трябва да помогне, ако разбира своя дълг така, както го разбират тракийци. Иначе как днешните или бъдещите управляващи ще ги убедят, че имат по-различна политика по тракийския въпрос от онази на своите предходници през 1913 г., която проф. Любомир Милетич квалифицира като „престъпно малодушие“?

/Агенция "Фокус"