120 години от смъртта на Капитан Петко Войвода

Автор: проф. Васил Проданов, член кор. на БАН, директор на ТНИ

И ако беше жив днес Петко Войвода сигурно пак щеше да постави на къщата си черно знаме с надпис „Погребахте България“, както го прави във времената след Освобождението.

Днес се навършват 120 години от смъртта на един от най-великите българи в нашата история – Капитан Петко Войвода (6 декември 1844 г. – 7 февруари 1900 г.). Петко войвода е тракиец от Югоизточните Родопи и то от Доган (Дуван) Хисар, в Беломорска Тракия, която остава в Гърция, за разлика от Левски и Ботев, които са от подбалканските градчета, в региона, който е водещ в развитието на капитализма по българските земи в Османската империя.

В него и най-силно се чувства кризата след Кримската война и особено след 1875 г., когато Османската империя, обявява фалит. Беломорска Тракия, за която Капитан Петко войвода води такава продължителна борба, за съжаление е откъсната от България и загубва българския си характер.

Портретът на Левски стои в кабинетите на водещите политици, а портретът на Петко войвода е символът, с който се идентифицира всеки тракиец, тъй като стотици хиляди тракийци идват в България и от Източна и от Западна Тракия. Той е най-видната фигура на борбата за освобождение на тракийските българи, поради което е и най-голямото име в тяхната история, икона на съдбата на тракийските българи.

Най-дълго води въоръжена борба в защита и освобождение на българите. Човекът, който реализира на практика думите на Левски, че ако се освободи България ще отиде да се бори за свободата на други народи, но той и Ботев се бият за българската свобода, докато Петко войвода е човекът, който се бори и за свободата на другите народи. Бие се за своя роден край, бие се за Освобождението на България, бие се в отрядите на Гарибалди, участва в обединението на Италия и Критското въстание (1866-1869). Ако Левски и Ботев, другите две велики имена в битката за освобождението на България успяват да се бият и умрат за България, то Петко войвода се бори за регионално, национално и интернационално освобождение. Затова може би е и българинът с най-много паметници не само у нас, но и в други страни- Италия, Украйна, САЩ, Гърция.

Ако се опитаме да го сравним с Ботев и Левски, можем да кажем, че Ботев е интелектуалецът, Левски – организаторът, Капитан Петко Войвода е бунтарят. На 28 години  Ботев вече има написани стихове и статии за два дебели тома, той е трубадурът, чийто глас се чува надалече, много силно и вдъхновяващо. Гениалният поет, който умира за своите идеи. Левски е организаторът и борецът за национално освобождение, който смята че българската държава трябва да бъде не на етническа основа, а изградена като гражданска нация, подобно на Франция. За разлика от тях, Петко войвода е от по-изостанал регион, където не Възраждането, а по-ранните мотиви на хайдутското движение, свързани с лични травми, мотивират неговото бунтарско поведение.

Капитан Петко войвода е единственият от тримата със специална военна подготовка и значим международен опит във военни действия. Това обяснява донякъде защо той и най-дълго, без да загине води борбата срещу турците. Вероятно той е е участникът в борбата срещу турците с най-много рани – 33 до 1879 г. и единствен от тримата има дори външен белег от борбата си – белег от куршум на лявата си буза, получен в едно от 110-те сражения, в които участва. Макар че е с най-много рани по тялото си, живее най-дълго, доживява Освобождението и след това повече от 20 години преминава през не по-малки митарства в освободена България, умирайки на 56 години.

Капитан Петко Войвода живее в хайдушката, национално-освободителната епоха и в освободена България. Бори се за нея в руско-турската война с въоръжен отряд от 3000 българи, с които през 1878 г. потушава организирания от Турция „мюсюлмански метеж“ в Родопите, с което заслужава наградата на руския император. Доживява и онзи период, в който  е интерниран за русофилските си убеждения, а след клеветата срещу него за опит за атентат срещу Стамболов през 1891 г. е вкаран и изтезаван сто и четиридесет дни в затвора, имотите му са конфискувани, спестяванията му са заграбени. Такива страшни неща стават с него в Освободена България. Време, за което в края на „Немили-недраги“ Вазов пише „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин“. Както стават всъщност и след това при всяка радикална геополитическа промяна в страната, когато хиляди нагаждащи се към предходната система се превръщат в нови елити, мачкащи останалите.

Петко Войвода не е художествен творец, не е и организаторът на национална нелегална мрежа за всеобщо въстание за освобождение, а борецът, който независимо че води много повече битки с турците от Ботев и Левски, взети заедно, не умира, а живее повече от две десетилетия след Освобождението в една съвсем нова ситуация на нови конфликти и противоречия, поради което и не успява да създаде такова голямо количество форми на народна памет, чрез които да бъде в главата на всеки българин.

Водещата институция, която изпълнява функцията на носител на паметта за Петко войвода у нас е Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) и неслучайно неговият портрет стои в сградата на СТДБ и в поделенията на тракийската организация. СТДБ именно превръща в център на своята дейност изграждането на паметници на Петко войвода и ежегодно поклонение при неговите паметници в Рим и Киев. Негов основен символ, чрез който отдава заслужена почит на всички, които подпомагат тракийската кауза е медал „Петко войвода“ с лента.

През последните 30 години живеем във време на поредното пренаписване на историята чрез събаряне на паметници, затваряне на музеи, преименуване на градове, училища, улици и пр. Съборен бе например паметникът на комуниста Ленин в центъра на София и изграден паметник на неолиберала Рейгън. Руският лидер бе заменен с американски в съответствие с новата геополитическа ориентация и пренаписване на историята, при което е извършен отказ от пътя, посочен от Ленин и тръгване по посока на пътя, посочен от Рейгън. Редовно се осквернява и се иска да бъде махнат паметникът на Съветската армия в София и е изграден и открит тържествено паметник на американските войници, хвърляли бомби над цивилни българи и разрушавали центъра на София и други наши градове по време на Втората световна война.

Имаме жестока геополитическа битка за паметта, тъй като не само вътрешни, но и външни сили са заинтересовани от промени не само на политико-идеологическото съзнание, но и на цивилизационната идентичност на българина. Политическото и геополитическото разделение у нас е разделение и в паметта за миналото, като когато става дума за миналото от времето на турското робство при пренаписването на историята имаме външна заинтересованост и активност от две основни геополитически посоки, от където се финансира този процес. Едната посока е Турция, която по неоосманистки пренаписва историята от времето на Османската империя, а другата е САЩ, които след като осъществиха целта на студената война със Съветският съюз и доведоха до разпада му, сега водят нова студена война с Русия.

Петко войвода е свързан с нашата история от времето на Османската империя, която играе важна роля в днешната  неоосманистка политика, самочувствие и амбиции на Турция за регионален лидер, поради което с по-голяма категоричност от когато и да е тя отхвърля и тракийският и арменският геноцид. У нас съзнателно или несъзнателно тази линия на пренаписване на историята се реализира от всички, които искат да смачкат по някакъв начин СТДБ, който е основната институция,  издигаща Петко Войвода като свое знаме в битката за каузата на тракийските българи. В опитите да разбият тракийската организация, да я обезсилят финансово те на практика се опитват да разрушат стълба на паметта за времето на османското робство и ролята на Петко войвода в в битката за освобождението на нашата страна.

Петко Войвода има своята роля и в нашите отношения с Русия след Освобождението, когато върви битката между русофоби и русофили, така както върви тази битка и днес, от което следва, че при русофобите Петко войвода ще се пренебрегва или пренаписва, докато русофилите ще се опитват да узнаят повече за неговите отношения с Русия и Руския император. Затова и русофобите не са заинтересовани да говорят за Петко Войвода. Те биха предпочели да се пренаписва паметта за него.

Българската история днес се пренаписва и по вътрешнополитически причини, бивайки част от политическата битка между либерали, консерватори и социалисти. По начало либералите и неолибералите у нас са глобалистки ориентирани, пренебрегват миналото и националната ни идентичност, бивайки ориентирани към така нар. „евроатлантически ценности“ и сред тях има немалко русофоби, поради което и Петко Войвода е пренебрегван от повечето от тях. Миналото и националната идентичност традиционно имат важна роля при консерваторите, но самите консерватори са в различни версии и при едни от тях Петко Войвода присъства, други държат на миналото, но в пренаписани варианти. Социалистите се колебаят между неолибералните глобалисти и националните интереси и миналото.

Ако вземем трите водещи телевизионни канала у нас – БНТ, БТВ и Нова телевизия ще видим, че не само, че девет десети от филмите по тях са американски, но и между една трета и една втора от новините са за събития станали в САЩ, като се започне от пътни инциденти и всякакви истории с холивудски звезди и спортисти и се стигне до катастрофи, убийства и пр. В това отношение съдържанието на предаванията им е сходно с това на локални телевизионни канали в отделните щати на САЩ. Катастрофата наскоро например с една баскетболна звезда бе предмет на новини цяла седмица, повече отколкото тези телевизионни канали са предлагали общо досега информация за Петко войвода.

Възстановеният след 1989 г. СТДБ си постави като една от основните  си задачи не само битката за паметта за геноцида над тракийци и търсенето на историческа справедливост, но и възраждането и поставянето на истинското място в националния пантеон на Петко Войвода. За трите десетилетия след това изминаха два основни етапа. Първият бе през първите две десетилетия след 1989 г., когато много силна бе глобалистката, антинационална и мултикултурна вълна у нас, пренебрегването на националния интерес. Вторият етап е през това десетилетие, когато в глобален план имаме реакция срещу неолибералната глобализация, обръщане към националната идея, към здравите корени на миналото.

На този именно етап Петко Войвода е изключително важен. Важен е, защото сме изправени пред нова национална катастрофа, при която са унищожени и разграбени не само предходната индустрия и селско стопанство, в катастрофално състояние са образованието и здравеопазването, но е смачкана и паметта, а с това  идентичността на българина. Два милиона българи емигрираха, още хиляди млади хора са готови да изоставят и забравят страната си. Българската армия е унищожена и в по-тежко състояние отколкото след Ньойския договор, много по-малка отколкото тогава. Но най-страшното е, че е разрушена паметта за миналото, което ни кара да се чувстваме едно цяло с останалите българи и много малко е количеството на младите хора, които да са готови да получат 33 рани в името на България както прави това Петко Войвода. С тоталното доминиране на пазара във всички сфери, с превръщането на всичко в бизнес последва неолиберална атомизация и растящ егоизъм в обществото, с което рядко намаляха и хората, които са готови да кажат като Левски „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си“, или като Ботев „Мила ми Венето, после отечеството най-много обичам тебе“.

За мене травматични в това отношение са данните от публикуваното преди няколко години изследване в 64 държави на международната агенция „Галъп интърнейшънъл“. На анкетираните от нея десетки хиляди хора е поставен въпросът „Ако се стигне до война, ще се биете ли и рискувате живота си за вашата страна?“. 61% от анкетираните от 64 страни в целия свят са готови да се сражават за страната си, а 27% не биха го направили.  В съседна Турция 73 % от населението е готово да се бие за своята страна, в Гърция – 54 %. Силно смущаващият факт е, че България е на едно от последните места в това отношение – само една четвърт от българите – 25 % са готови да се сражават за своята страна, докато 47 %, т.е. близо половината не биха го направили, ще се измъкнат и не се интересуват какво ще стане с нея. Дори в Македония много повече – 38 % са готови да се бият за страната си.

Ако днес се сбием с Турция 73 % от турците ще бъдат готови да умрат за страната си, и само 25 % от българите. (Българите са в топ 10 на народите…,2019)  

Това е ситуацията  в България, за освобождението, на която Петко войвода толкова много пъти е отивал на смърт и е останал с 33 рани в своя живот. Петко войвода е бил готов да ходи да се бие за свободата на другите народи, българите не искат да воюват дори за своята страна и народ. Това е резултатът от предателствата на политиците, деморализацията и разпада при реставрацията на капитализма след 1989 г. и поставянето на България под чужд геополитически контрол, довел до това, че големите имена на борците за свобода не са вече образците на младите хора у нас. Така става в нашата история.

Нали Хаджи Иванчо Пенчович, който праща Левски на бесилото става депутат във Великото народно събрание след Освобождението. Така става при всеки от големите геополитически преходи в нашата история. Появяват се сума ти Хаджи Иванчо Пенчовци, които с пълни шепи печелят от промяната. Така стана у нас и след 1989 г. Появиха се не един и двама Хаджи Иванчо Пенчовци, станали депутати, министри, лидери на партии и какви ли още не.

И ако беше жив днес Петко Войвода сигурно пак щеше да постави на къщата си черно знаме с надпис „Погребахте България“, както го прави във времената след Освобождението. А можеше и пак да бъде хвърлен и изтезаван 140 дни в затвора като срещу него ще се сипят и обвинения, че е руски шпионин.