Златка Михайлова

Ваня Вайчева е завършила Библиотекарския институт в София, специалностите българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и религия в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на седем книги, в част от които присъства тракийската тематика.

Потомствената тракийка Ваня Вайчева от Свиленград изпълни свое отдавнашно намерение – да напише книга за  родното село на своите предци- Чопкьой, българско село в Узункьоприйска кааза на Одринския вилает на Османската империя.  Оттам са родовете  и по бащина, и по майчина линия. Посвещавам на  дядо ми Атанас Вайчев и на баба ми Керекица Пейкова, е написала авторката.

Ние си имаме наш старейшина, българин, казвали за своето село местните жители във времената, когато според  „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г,  там имало  340 домакинства и 1758 жители българи. Хората побългарили името на Чокьово, а себе си наричали чоковци. Оттам идва и заглавието на книгата „Чоковци“.

Селото било основано от керванджии от копривщенско, които карали стока за Беломорието, а после станали добри стопани на плодородната одринска земя. В 1810 година голяма част от селяните припознали Българската екзархия. Радостна тълпа посрещнала ръкоположения български свещеник. Записвали децата си да учат български език. В тъмна и закътана стаичка свободолюбиви люде сложили началото на местен революционен комитет. Клетвени слова за вярност , изречени пред евангелието, камата и револвера,  отеквали в училището.

На страниците могат да се прочетат кратки истории за победата над гъркоманите, за срещите с Капитан Петко войвода и неговата чета, за преоблеклия се  като кадъна комита, преследван от турците. Съхранени са спомени за усилни дни на жътва, за белотата на разцъфналите ниви с памук, за беритбата на гроздето и стрижбата на овцете.  Автентични са българската легенда за дългия мост в Узункюпрю, навестяван в тъмна доба от самодиви,  разказите за задевки и седенки, сватосване, годежи и сватби, за  голямото хоро под звуците на гайди, почетено от турски бей, за празнуването на Коледа , Великден и Гергьовден , за схватки на пехливани. Трогателни са поверията за караконджоли и  кървава месечина, случката с бебето в люлка на нивата, спасено от вълк.

Най- драматични са предаваните от поколения на  поколения преживявания по време на прогонването на българите от родните им места. След Междусъюзническата война в 1913 година, малко след като близкото село Булгаркьой е обезбългарено и изтрито от лицето на земята, идвал печалният  ред на Чопкьой. Според статистиката на проф. Любомир Милетич тогава в селото живеят 400 български екзархийски семейства или 2191 души.

Предупредени за идващото бедствие, селяните взели малко багаж, все едно че отиват на жътва. „ Разтури се селото, язък“, махнал с ръка старейшината  Никола Пейков. „Да си довършим редовете, батко“, наивно рекли три сестри-жътварки. Баба Петра напалила фурната и опекла хляб: „Яжте, деца! Че то не се знае кога пак!“ Изпълнени с трагизъм са редовете за децата, изоставени по пътя на бежанците. Кървели душите на майките , принудени да принесат в жертва безпомощни пеленачета „ с мокро парцалче в устата“ и с молитви Бог да ги спаси. Зад кервана  се издигали безмилостни пламъци,  черни кълба от дим се виели над селото.

След толкова много  пожари , разрушения и страдания първите, преминали най-после границата с България, спрели в Мустафа паша/Свиленград/. После мъжете тръгнали пак назад , та да доведат  баби и дядовци.  Чудо на чудесата било оцеляването  на бебета, намерени в драките . Отсега нататък чоковци ги чакаше тежкия и труден живот на тракийски бежанци, завършва авторката. Никой обаче тогава не подозирал, че връщане назад никога няма да има, хората грижливо пазели ключовете от опустошените си къщи в свидното родно място, останало завинаги в сърцата им.

През годините дошлите бежанци от Чопкьой се заселили в района на Свиленград, с. Раковски /Димитровград/, Ямбол, Сливен, Стралджа, Пловдив, Асеновград, Варна , Казанлък, Велико Търново. Животът ги разпръснал и на други места из цяла България.  Проучвания на историци сочат, че в 1923 г. войводата Георги Арнаудов /родом от с. Чопкьой/ отива с четници  в Асеновград , за да съдейства за по-бързото настаняване на тракийските бежанци преди да е настъпила зимата. Тази група действа и в  Пловдивско и  Тополовградско.

Етнографско  изследване на жителите на с. Чьопкьой, Узункюприйско, преселени в Пловдив, квартал "Борислав", е направил в 1940 г тогавашният студент в Софийския университет Георги Ив. Николов. Важна част от разработката е  речникът на диалектните думи, част от ръкописната дипломна работа, представена в катедрата по Славянска етнография . По-късно местният говор е изследван от известния езиковед  проф. Тодор Бояджиев, потомък на  бежанци от Беломорска Тракия.

В архива на именития български езиковед и етнограф проф. Стоян Романски  се пазят народни песни, записани  в Чьопкьой. В многотомното изданието на БАН „Извори на българската етнография“ е публикувано пълно описание на лятна женска носия от с. Чопкьой, направено през  1910 г.

От  по-ново време  е стихосбирката „Целувам те, земя“ с автор пловдивската поетеса Виолета Генчева,  пътувала до села в одринския край , сред които и Чьопкьой. Стихосбирката е като спасителен остров, който говори за българската памет, казва литературната критика.

Към написаното за миналото на някогашното българско село сега се прибавя и книгата на Ваня Вайчева. Дълги години авторката  обикаля различни градове и села, издирва потомци на бежанци от Чопкьой  и се  среща  с тях. Старателно записва вълнуващи  спомени, вглежда се  в избелели снимки в семейни албуми, докосва оцелели вещи , превърнати от времето в реликви.   Така  събира късче по късче историите от живота на цели фамилии. И се ражда книга, за да достигат до нас гласовете на дедите и днес . За да е жив споменът за равната Одринска Тракия, споменът за нейните хора. А младите - да познават тази част от историята на България.