Златка Михайлова

Мемоарна книга „Спомените оживяват“ написа поетесата Стойка Мариновска, която живее и твори в Хасково. Тя бе  издадена  с финансовата подкрепа на община Хасково.

Всеки трябва да познава родословното си дърво, да го пази и предава на идващите след него, пише в увода авторката, родена в ивайловградското село Камилски дол. Публикуваните  разкази за шест поколения от голямата фамилия,  изпъстрени с факти за  развитието на родния край са богато илюстрирани със снимки от семейния албум Всичко написано е своеобразен принос в краезнанието.

„Няма съмнение, че мемоаристиката дава възможност на владеещия словото човек да възкреси отминалите години от живота си и да ги освети с ярките багри на истината. „Спомените оживяват“  е книга, в която тези думи се потвърждават. Стойка Мариновска рисува живота си – труден и красив, в който любовта остава движеща сила и незаобиколим фактор. Своето семейство поетесата поставя на достоен пиедестал – говори с любов за родителите си, за своя съпруг, за децата и внуците си“. Това се казва в публикуваната в книгата рецензия на Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели. Той нарича мемоарите “приноси към незабравата“.

Отделени са страници за трагичните събития през 1913 г, когато девет села в околия Ортакьой/сега Ивайловград/ се превърнати в пепелища. Кичу кале  край с. Камилски дол става лобно място за 17 местни жители. Трагедията е описана и от проф. Любомир Милетич в книгата му „Разорението на тракийските българи“. Години по-късно незабравимият поет Ивайло Балабанов  ще напише , че тази граница е „чертана с кръв, а не с молив“. 

На стотиците жертви от Ивайловградска околия, сред които са и над  двеста деца,  е посветено и стихотворението на  Мариновска „Реквием“:

„Тринайстата година... като черен ден
Разтърсва мисълта ми, все се връща в мен
Със  тая кобна есен, осквернена с меч,
А моят роден край я помни тая сеч..
Аз трябва да се върна и да стъпя пак
Във черквите смирено, в този нов Батак,
Където всяка педя е човешки прах,
А всеки ъгъл гледа с детски поглед плах...“

Стойка Мариновска е дългогодишен председател на Гражданското сдружение „Родопско утро“, настоящ мениджър на списанието за общество, култура и литература „Южно утро“, което обединява таланта на десетки творци от общини в Източните Родопи. Автор е на книгите „Сълзите ми хиляда, усмивката една“ (2003), „От две вселени сме“ (2004), „И когато мълчиш, пак те чувам“ (2006), „Кестенови очи“ (2009), „Сълза във здрача“ (2010), „Разпиляна пепел“ (2015), „Пак сме заедно“ (2019) . Нейни стихове са публикувани в местния и централния печат, превеждани  са в Русия и Северна Македония. Има множество награди от национални конкурси. Член е на СБП, удостоена е  с грамота за принос в съвременната българска литература. „О, спомен бял, забрава дето няма“, пише поетесата в последната си книга.