Актуално - Новини 2020-2021
 
 


Тракийски дружества
Ехо от родовата памет

Автор: Костадинка Димитрова, почетен председател на тракийско дружество „Капитан Петко войвода“, гр. Казанлък                                                                     

На 21.05.2021г. фолклорен състав “Трио Калина“ гр Казанлък, откри изложба на костюми от Одринска и Беломорска Тракия, която е посветена на 125 години от организираното тракийско движение в България. Поканиха и нас, потомците на бежанци от тракийско  дружество „Капитан Петко войвода“, да участваме при откриването на изложбата.

Изложбената зала на ул. „Искра“ №4 бе пълна с посетители. Ръководителят на „ Трио Калина“ ни помоли да изпеем някоя песен от Тракия, а аз да разкажа спомени от моите баща и майка, станали свидетели и изпитали разорението на Тракия през злочестата 1913година. Тогава баща ми е на 8години, а майка ми на пет-шест.

От къде ли да започна?!

За бащиния ми род и с.Булгаркьой съм разказвала много пъти. Това не се забравя. Там в с. Булгаркьой е събрано цялото мъжко поколение на мегдана и с два картечни откъса са убити и запалени 350 мъже, а след това избягалите в гората жени и деца са преследвани 52 дни от турските злодей. Общо селото дава 1130 жертви. С тези разкази и спомени заспивахме ние бежанските деца, а не с приказки за принцове, феи и принцеси ...

Реших да разкажа част от съдбата на майчиния ми род.

5 юли 1913 г. Жътва е. Млад момък от село Елягинюотва в с. Булгаркьой, решил да помогне на годеницата си за жетвата. Всички останали да спят на нивата. Сутринта към 10 часа видели как турска войска е блокирала селото и много къщи горят. На мегдана огън, писъци. Хора и животни бягали към гората. Момъкът качил годеницата на коня и бързо се върнал в селото си . Биел камбаната и викал: Бягайте! Турците идват! Булгаркьой гори! Кметът наредил веднага всички хора да тръгнат към Одрин и от там за България.

Впрегнал дядо Кръстьо биволската кола, сложил 2 чувала зърно за добитъка, една черга  и натоварил внуците и невястата (майка им/), и тръгнал към Одрин , заедно с бежанския керван. Синът му Ламбо бил на война, а снахата в напреднала бременност. Няколко пъти са нападани и ограбвани от турски войници. Близо до гр. Узенк ги спрели двама турски конника, претърсили колата и хората за пари. Взели златния часовник на дядо Кръстьо, който висял със синджирче на джоба му и заповядали всички да се съблекат голи, за да претърсят всеки ръб на дрехите им. Молил ги дядо да не правят това, как да се съблече, пред снахата и внуците си гол, но насочените щикове и кръвожадни погледи били безпощадни. Скрил се зад колата. Със сълзи на очи гледал как претърсили дрехите на децата. Единият турчин се насочил към снахата - Петра, а тя останала само по риза, треперила от срам и страх. Когато турчинът посегнал към пазвата й, видял че е „трудна“ вдигнал ръце нагоре и извикал два пъти „Аллах, Аллах“, после се качил на коня и побягнал.  Изплашено до смърт семейството продължило към Одрин, но Петра се почувствала зле. Започнали родилни гърчове. Дядо Кръстьо отбил колата до близкото село и помолил стопаните от първата къща да помогнат. Добри били хората и ги приели. Вечерта Петра родила момченце, но след това се почувствала зле. Стопанката напрала всичко възможно, но без резултат. Грижила се много добре и за новороденото.

На третия ден Петра помолила стопанката да повика голямата, 15-годишна дъщеря Василка. Казала и: „Много съм уморена, чедо, спи ми се. Под ризата ми има пояс, откопчай го и го запаши на голо на себе си . Никой не трябва да знае за това. Дай го на баща си  когато се върне от войната, а сега излез, занимавай децата, а аз ще поспя.“ Поясът бил натеглен и зареден със златни лири. Починала майката, а бебчето сякаш на- пук живяло цяла седмица, като плачело ден и нощ. Хранили го със сдъвкан хляб и захар, с мляко от овцете, но нищо не го успокоявало. Цяла нощ не давало покой на другите. Почудили се какво да го правят!

Един ден стопанинът завлякъл на торището умряла овца. Дядо Кръстьо видял това и решил да отрежи бозката на овцата и да залъже бебето, та дано тази всички поспят. Всички спали спокойно и сутринта се събудили бодри, само бебче не се събудил... Никой не знаел в кое село са погребани майката и бебето. Но това не се забравя.

Моята майка Софка, тогава на пет години не успяла да види лицето на майка си, дори не разбрала, че е починала. Когато стопанката ги повикала да се простят с майка си, като пазят тишина, за да не я събудят, тя се загледала в червените кадифени чехли с големи копринени топки с които стопанката обула покойницата. Оттогава Софка замечтала да има такива чехли и когато станала мома за женене годеникът й подарява на годежа червени плюшени чехли и наниз алтъни. Вероятно споделяйки съдбата си двамата бежанци, татко е решил да изненада младата си годеница. До края на живота си майка пазеше тези чехли в  раклата и ги обуваше на Коледа и Великден.

Дълго време продължава бежанската орис. Бедна България не е в състояние да им помогне, а те бедни бездомни, настанени в казарми и изоставени сгради, прекарали зимата на 1913 г На пролет се пръснали из цяла България, като аргати да търсят само единия хляб и подслон. Обиколили селата в Ямболско, Сливенско, Свиленградско, Тополовградско и за 2-3 години, били настанени в Гърция по поречието р. Марица. Заели къщите на изселили се турци. Майчиния ми род се заселилил в гр Софлу. Мъжете работили лозята и нивите на гърците, а децата и жените отглеждали копринената буба и работили в голямата фабрика за коприна.

Но идва момент, в който гърците ги прогонват и те отново се завръщат бездомни в родината си . По късно към 1924-1926 г. са настанени в с. Атолово Ямболско и срещу отпуснат заем получават жилище и земя.

Въпреки бежанските неволи тракийците оцеляват благодарение на трудолюбието, здравия български дух, вярата и жилавия тракийски корен. Бежанци тракийци - хора като птици  с опърлени криле, пречупени нозе, нагърбили само телата и душите си успяват да съхранят и до сега любовта към бащин край, традициите, обичайте и историческата памет предадена им от бащи и деди.

Повече от 20 години потомците на бежанци от цяла България се връщат към корените си, посещавайки родните места на дедите си. Така паметта се запазва жива, а връщането към историята доказва, че силата на един народ е в паметта на неговата история и търсенето искра в пепелта, за да се запали огъня на българщината.  Така сега всеки българин, където и да се намира по света, трябва да предава на своите деца историческата истина за своя народ и родова памет.

Използвам повода, за да приветствам инициативата на г-жа Божана Богданова от София за Националното тракийско сдружение „Завръщане към корените“, чрез което посещаваме родните земи на предците си и се докосваме до свети за нас места.

Нека бъде светла паметта на тракийци с незнайни гробове, останали завинаги верни на вяра и род български.
                                                             

 
       
 
© 2011 - Съюз на Тракийските Дружества в България
уебдизайн