Представяне на том IV от Известията, издание на филиала на ТНИ гр. Варна

На 24 октомври т. г., в клуба на Регионалното тракийско дружество, гр. Варна, беше представен том IV от Известията, издание филиала на Тракийския научен институт в морския град.

На промоцията присъстваха тракийци, граждани на морската столица и приятели на тракийската кауза. Специален гост беше един от авторите - Афанасий Гайдаржи от с. Делени, Болградски район, Одеска област, Украйна.

Сборникът беше  представен от доц. д-р Димитър Маринов. Публикуваме пълният текст на неговото изказване.

                                                                                   ***

СЪДЪРЖАТЕЛНИ ЩРИХИ ВЪРХУ СБОРНИКА „ИЗВЕСТИЯ“ НА ТНИ- ФИЛИАЛ ВАРНА, ТОМ IV, ВАРНА, СЛАВЕНА, 2024 Г.

Автор: Доц. д-р Димитър Маринов

Сборникът „Известия“ на Тракийския научен институт – филиал Варна, т. 4, който имам честта и удоволствието да представя днес пред родолюбивата варненската общественост, с право може да бъде наречен ценен и полезен източник на историческа и филологическа информация, придобита в резултат на задълбочена и целенасочена научноизследвателска дейност от страна на авторите. Текстовете, влкючени в сборника, притежават несъмнен принос в многоплановото и широкообхватно научно познание за духовния и материален свят на тракийските българи, откъснати принудително от родните си огнища и преживели невероятни житейски катаклизми и страдания.

В съдържателен аспект в сборника се откриват четири великолепни статии от несъмнено изявени научни изследователи, посветили много време и труд за извличане, осветляване и анализ на разнопосочни моменти от историята и настоящето на българската тракийска общност. Тези текстове са последвани от още четири чудесни отзива, посветени на наскоро излезли високостойностни в научен (а някои и в художествен – бел. авт.) аспект книги, тематично също обвързани с историята на тракийските бежанци.

Първата статия в сборника е с надслов „Отзвукът от разорението на тракийските българи през 1913 г. във варненския край“. Неин автор е доц. д-р Геновева Михова, почетен професор на Академията за иновации и развитие, директор на ТНИ – филиал Варна. Самата тя е с тракийко потелко и е ревностен изследовател на тракийското движение у нас. Според авторката е впечатляващ отзвукът във Варненския край относно продължаващата половин век драма, породена от етническото прочистване на Одринска и Западна Тракия от обитаващите я от векове българи. Негов израз са както ярки и въздействащи форми на протест, така и многопосочни действия за устройването и подкрепата на множащите се тракийски преселници.

Още в началото на текста се съобщава, че през декември 1895 г. активна дейност сред населението на града развива основаното от македонски и тракийски българи общо Македонско политическо дружество „Отечество“ със седалище във Варна.

По-нататък се представят съществени моменти от протестните митинги във Варна, организирани и проведени в края на XIX в. от новосъздаденото (през 1896 г. – бел. авт.) в града Дружество на изгнаниците от Одринско „Странджа“, както и от Македонското дружество във Варна. Първи председател на Дружество „Странджа“ е д-р Младен Желязков от Лозенград. В настоятелството му са избрани бележитите тракийски дейци Капитан Петко войвода и Петър Драгулев. На протестните събития през този период се отправя апел към всички родолюбиви българи за морална и материална подкрепа на организираното движение за осъществяване на националния идеал – освобождаване на останалите в робство братя. Проявите от този род са периодични и следват хода на събитията в Тракия.

Обобщава се, че наличието на многохилядна тракийска общност във Варна и околностите ѝ и съществуването на организирани граждански структури и тяхната родолюбива дейност стимулират поддържането във Варненския край на атмосфера, благоприятстваща укрепването на българщината и стремеж към единението на българите. Самото присъствие на Капитан Петко войвода в града и съпричастието му за правдиво решение на тракийския въпрос, на известните с патриотичния си дух братя Петър и Никола Драгулеви зарежда атмосферата във Варненско с родолюбие, солидарност с мъчениците от Тракия и готовност за подкрепа на тракийската кауза. Емоционално завкладяващи са предсмъртните думи на Капитан Петко войвода - „Момчета, работете за поробеното ни Отечество“, които се приемат като свещен завет и печелят сподвижници на общобългарската кауза за свобода на Тракия.
Пряк резултат от нагласата на варненци в подкрепа на борбата на техните сънародници в Тракия е участието на доброволци от региона в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. 
Варненци са потресени от окаяния вид на 400-те тракийски бежанци от Лозенградско през 1903 г. в тяхното краище: „Вървейки на купища по улиците с изпити лица и хлътнали от безсъние очи – е написано там, – те не приличаха на хора, а на скелети, излезли от гробовете“.

Родолюбивата дейност на варненската общественост по онова време е израз на проявяваното неведнъж гражданско съзнание в подкрепа на тракийската кауза и продължение на практикуваните средства за обществен натиск, изразяващ основно посланието: Майка България да не оставя в беда и безправие своите чада в Тракия, а варненци да отворят обятията си и да се притекат на помощ с каквото могат на своите събратя в сполетялата ги драма.

По-нататък се посочват имената на тракийски преселници, установили се във Варна и областта, които се отзовават на призива да се включват в Македоно-Одринското опълчение, чийто общ състав в Балканската война от 1912 г. достига 16 844 души. Сред тях sа майор Димитър Богданов, дружинен командир от Трети полк на Опълчението, полковник Стойчо Гаруфалов, командир на трета дружина от Втори полк, старши подофицер Коста Димитров, ефрейтор Станчо Димитров, младши подофицер Илия Ганев, ефрейтор Станчо Цанков. Разбираме, че в една от сформираните доброволни чети от тракийци постъпват войводата Димитър Маджаров, варненецът Петър Николов и много други.

Като израз на гражданска позиция към събитията, свързани с Междусъюзническата война, може да се приеме отправеният на 9.11.1913 г. от Варненското национално и културно дружество „Позив към варненските граждани“ във връзка с очакваното пристигане в града на първата група български пленници, оцелели след интернирането и малтретирането им на егейските острови. Това става по повод подготвяния протестен митинг на гражданството срещу жестокото отношение на гръцките власти към българските пленени войници, както и срещу продължаващия терор над българското население в Гърция и Сърбия.

По хронология следващото събитие е посрещането на българските пленници от гръцките отрови, състояло се на варненското пристанище на 13.11.1913 г. От параходите „Борис“, „Варна“ и „България“ на Българското параходно дружество слизат 64 български офицери и 3281 войници. Варненската общественост е шокирана от информацията относно преживяното от българските пленници, която става известна още при посрещането им и е разпространена още на другия ден в местните печатни издания.

Многохилядният протестен митинг, състоял се на 20 ноември 1913 г. по повод варварското третиране на пристигналите в града български пленници, има много по-широк обхват на проявените реакции. Той изразява възмущението на варненци срещу действията на съюзниците от Балканската война, които коварно се нахвърлят върху България, за да ѝ отнемат освободените с цената на хиляди жертви земи в Македония и Тракия. Митингът има подкрепата и на държавните институции в града.

Впечатляваща е благотворителната дейност, която варненци оказват в подкрепа на тракийските преселници и бежанци. Тя придобива по-системен и организиран характер, когато във Варна е създаден Комитет на благотворителността. Това става на 15 март 1915 г., начело на който като почетен председател е избран Негово Светейшество Варненско-Преславският митрополит Симеон, а за председател – кметът Ал. Василев. На 20 септември същата година изградените благотворителни дружества във Варна се обединяват в Главен комитет на съюзените благотворителни дружества.

Изнасят се данни, че е Държавния архив – Варна, се пазят старателно изписани списъци от дарителски кампании, съдържащи ценна информация за бежанците, на които са дадени дарения, от която се виждат имената им, откъде са дошли от Тракия, на каква възраст са и какво имущество притежават. В графата за имущественото им състояние най-често четем, че нямат нищо.

В заключението си проф. Г. Михова прави важни изводи по повод подкрепата на варненци спрямо тракийските бежанци. Но сякаш най-същественият от тях е, че последователите и съмишлениците на тракийската кауза, днешните деятели на тракийското движение също има над какво да разсъждават относно отговорността си да поддържат паметта за Тракия и да предадат на младите поколения убеждението си, че тя няма и не бива да има давност.

Следващата статия е дело на доц. д-р Стоян Райчевски – виден български учен, изследовател, общественик и публицист. Авторът ни запознава с описанието на Лозенградски окръг в неиздадения ръкопис „Тракия“ от  родения  през 1854 г. в Малко Търново Стоян Шивачев. В началото на текста се дават биографични данни за личността на Стоян Шивачев. Читателят разбира, той е виден деец на Възраждането и участник в националноосвободителното движение на тракийските българи, историограф на Тракия.

Изяснява се, че Стоян Шивачев желае някои от материалите в ръкописа  му „Тракия“ да бъдат отпечатани през 1885 г. в „Периодическо списание“ в София, което е печатен орган на Българското книжовно дружество. Но това отпечатване по определени причини не се случва.

През 1885 г. Стоян Шивачев пише и до министъра на вътрешните работи в София, с което го уведомява, че в продължение на 15 години (т.е. от 1870 г.), живеейки в градовете Цариград, Одрин, Лозенград, Малко Търново, Бургас, той е събирал там и в селата „материали по археологията, етнографията, топографията и обичаите“ и моли да му бъде отпусната известна сума, за да продължи изследователската си работа.

След няколко разменени писма Стоян Шивачев се запознава с проф. Иван Шишманов и поддържа с него трайни творчески контакти, от които черпи и стимули да работи по своя колосален труд за Тракия.

Обръща се и  към други обществени организации с молба неговите изследвания за Тракия да бъдат отпечатани.

Ст. Шивачев има идея за подготовката на едно енциклопедично издание за Тракия. На това ни навежда и обявеното заглавие на замисленото издание: „Материали за енциклопедически сборник, описание на Тракия“. По този сборник той имал вече готови 80 заглавия, които междувременно е възнамерявал да помества предварително в различни списания и вестници. За него Тракия е цялата област между Стара планина на север, Черно море на изток и Мраморно и Бяло море – на юг. Така е разглеждана тя и в ръкописа, т.е. Тракия в нейните естествени географски граници. През 1886 г. Стоян Шивачев изготвя подробно съдържание на замисления труд „Тракия“ в три книги :

Книга А – „Географски и топографски преглед“
Книга Б – „Исторически преглед“
Книга В – „Етнографски преглед“.

Той изготвя и дълъг списък от 249 заглавия на теми, по които работи из областта на „етнографията на Тракия, бита и живота на населението ѝ и др.“.

Ст. Райчевски прилага в статията си част от неиздадения ръкопис на Стоян Шивачев, отнасяща се за Лозенградски окръг, както го е разчел от оригинала, съхраняван в Регионалната библиотека „П. К. Яворов“ в гр. Бургас. Ето някои кратки щрихи от ръкописа:

Ст. Шивачев представя важни сведения за Лозененградски окръг, като  любопитното тук е, че това окръжие административно се дели на девет околии и отдели, нахиета: Лозенградската, Малкотърновската, Визенската, Люлебургаската, Бабаескийската, Миденската, Гражданската (Ахтополската, Агатополската), първата от които се управлява от мютесарифин (окръжен управител), а другите от околийски началници (каймаками). Бунархисарската и Ковчаската се управляват от подуправители (мюдюре). И че черковно повечето от селата на гореспоменатите околии, както и българските общини Лозенградска и Бунар-Хисарска, са се отказали от гръцката митрополия и са се подчинили на българския митрополит в Одрин. Същото се случило и с всичките други български и смесени села от другите околии.

Лозенградската околия се състояла от около 30 села и чифлици, които се населявали от около 34 000 души, включително и градското население. По народност населението на околията с изключение на две три-села, в които живеели българи и гърци размесени, другите били турци и българи. В града живеели и по няколко семейства евреи, арменци и цигани.  По народност населението на Лозенградска околия: гърците, евреите, арменците и част от турците населявали изключително, ведно с българите, града. Околията пък изключително била населена с българи и турци, освен 2–3 смесени села, в които живеели и гърци, както и едно, населено от цигани.

След това се дава важна и сравнително точна информация (под формата на отделни статии за всеки населен пункт – бел. авт.) относно  наименованията, заселванията, географското положение, бита, поминъка, народностната принадлежност, броя къщи, състоянието на училищното и църковното дело и, не на последно място, лингвонимната характеристика (за използвания от местното население език или езици – бел. авт.)  на някои от селищата с българско население в Лозенградското краище: Юскюп, Едига, Раклица, Петра, Ескиполос, Ениджия, Каваклия, Коюво, Кара Хадър и Лозенград.

Най-обширна, разбира се, е информацията за Лозенград. Всички сведения на Ст. Шивачев за този град са изключително любопитни от гледище на историческото познание, но избирателно  ще се спрем накратко само на някои моменти, свързани със заселването на българско население, с училищното и църковното дело на местните българи, както и с употребявания от лозенградските българи език в съвремието на Ст. Шивачев.

  Авторът твърди, че цялото население на Лозенград възлиза на 18 000 души. Че преди известно време из цялата турска държава се произвело точно и порядъчно описание (статистика) на населението, което обаче не било обнародвано, та затова не било възможно да се определи точното число на населението - и нито това на българите, и нито на гърците. Както не се знаело доселването на Лозенград, така не се знаело и неговото първоначално население. Не много след превземането на града от турците в него се заселили много български семейства из отсъде и отовъде Стара планина, както и не малко турци, които се установили в него, щом го превзели. В 1674 г. султан Мехмед IV преселил тук едно множество евреи и отвъд и отсам Дунав от околията Каменица, която пък заселил със 2000 спахии, които изселил от Акерман, Килия, Бендер, Бесарабски градове. Най-много се наспорило населението около края на XVIII век, когато много семейства и бекяри от околните села и градове с цел да се отърват от постоянно плячкосващите Тракия диви чети кърджалии, делибашии, бостанджии и пр., се преселили тука, гдето е имало що-годе безопасност.

По численост първо място държи българската народност. До 1860 г. тук нямало нищо българско народно: нямало ни училище, ни черква, нито община и нито езикът се говорел. Всичките българи били почти забравили езика и народността си, та говорели гръцки у дома се и се срамували да се казват българи, надпреварвали се да се представят по-скоро гърци. Изменили си били и костюма селско-български. Прекръстили били имената си: Стоян на Стефан или Яни; Драган и Русин – на Дройо, Кера – на Кереки, Петкана – Параскева, и с една реч – мразели, гонели и ненавиждали всичко, що е българско.

Тукашната българщина от ден на ден гаснела и чезнела, до гдето е достигнала да се представлява само от селското население, и то не вред, и тук там по краищата, от градските.

И тук, както в цяла Тракия и даже в най-българските градове и села, българщината се възродила едва преди 20 години (през втората половина на XIX в. – бел. авт.). Преди това време тук не е имало нищо българско. Знаело се, че има българи, но тези българи, подобно на албанците, не са знаели, че и те са народ и те си имат писмен език и книги и че най-сетне и те са били някога народ самостоятелен, народ с история, книжнина и политически самостоятелен живот и като такъв ще трябва да са сега и за в бъдеще.

Пръв по-важен и деятелен апостол на националното възраждане бил Негово Блаженство – пръв български екзарх Антим I. Негов ученик бил лозенградчанинът Яни Рододарович. Той се  учил в Цариград във фенерското българско училище и през 1867/68 г. се завърнал в родния си град и отворил първото българско училище в Кьопек малан в къщата на богатия българин Тодор Търновалията, родом от Малко Търново, и отворил първата българска книгопродавница. Чрез деятелността си в това първо българско в училище в града Рододарович заслужено носил името възродител и пръв български учител в Лозенград. Той имал за другар и помощник Георги Калудов, впоследствие свещеник и един от първите видни и деятелни работници за националното българско възраждане в града и околността. Впоследствие в ръкописа се обяснява за възникването и функционирането и на други български училища в града.

По същата логика били създадени и трите български черкви тук (по имената на махалите в Лозенград, населени с българи – бел. авт.): Куленската „Св. Никола“, Каракашката „Св. Атанас“ и Кьопекяленската „Св. Спиридон“. 

По език българското население на Лозенградска околия се разделяло на три категории:

а/ българи, говорещи български;
б/ българи, говорещи гръцки;
в/българи, говорещи турски.

Чрез приведените примери от ръкописа на Ст. Шивачев ние, читателите, получаваме важни сведения за заселванията и демографската обстановка  в града. Добиваме точна представа за ролята и значението училищното и църковното дело в Лозенград за исторически справедливото възраждане на българщината в разглежданото краище.

Третата по ред статия е със заглавие „Съвременното българско етническо присъствие в Гърция. Християни, българи по произход, в Западна Тракия“. Неин автор е варненският изследовател Румен Иванов. Изследването е изключително важно от гледна точка на българознанието, защото засяга теми за присъствие за съвременна бълагрщина в Западна Тракия, които са оскъдно разглеждани до този момент в българската наука.

Тук се посочва, че повратна точка в българската история на Западна Тракия се превръщат подписаният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор и последвалото предаване на областта от силите на Антантата на Гърция на 24 май 1920 г. На 19 септември 1924 г. е подписан протокол за уреждане на малцинствените проблеми между България и Гърция, повече известен в историографиятакато „Калфов – Политис“. Документът подсигурява на хартия националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. На практика обаче този протокол, след като Гърция изконсумира ползата от подписването му, не е ратифициран от гръцкия парламент и никога не влиза в сила. На базата на този протокол става „доброволното“ изселване на българите от Западна Тракия и Егейска Македония.

Р. Иванов обективно твърди, че в българската историография и общественост се приема априори, че след изпълнението на спогодбата „Моллов – Кафандарис“ през 1927 г. в Западна Тракия на практика не остават българи християни или са толкова малко, че след края на Втората световна война, последните остатъци от тях напускат областта с изтеглящите се български войски.

Авторът смята, че всъщност истината е по-различна. Използва солидни аргументи в полза на твърдението си, като например, че гръцкият историк Ламброс Балциотис, сам изследвал малцинствата в Гърция през 90-те години на XX в., пише, че малка част от българоезичното население на Западна Тракия, което не е присъединено към Екзархията, остава (като патриаршисти) и не подлежи на размяна на „гръцко-българско население“ по спогодбата „Моллов – Кафандарис“. Към него се присъединяват семейства от българоезични села от днешна България или дори от Източна Тракия, които като патриаршисти се заселват в Гърция. Най-важните такива населени пунктове според Балциотис са Еникьой (Ставруполис), Ясъкьой (Ясмос), Башибей (Кипи) и Кадъкьой (Дикая). Налице е пълно прикриване на езиковото разнообразие и отчетливо и интензивно преминаване към гръцкия език.

Пак по гръцки данни през 1930 г. в Западна Тракия живеят гъркоезични местни жители християни гърци, гъркоезични християни каракачани номади, гъркоезични християни – бежанци от Източна и Северна Тракия, гъркоезични християни – бежанци от Понт, славяноезични гърци християни, славяноезични мюсюлмани помаци, славяноезични трака-трука християни от Североизточна Мала Азия, българоезични християни патриаршисти, турскоезични християни гърци, турскоезични християни – бежанци от Кападокия, турскоезични християни – бежанци гагаузи от Източна и Северна Тракия, говорещи турски език турци мюсюлмани, албаноезични християни арванити – бежанци от Източна Тракия, цигани християни и мюсюлмани, арменоезични християни арменци, французи, италианци и немци католици, както и испаноговорящи евреи. Както виждаме, споделя авторът, българското по произход население е разделено от гръцките автори на няколко категории.

Не без основание Р. Иванов твърди, че за днешните български управници и общественост официално и окончателно в Гърция (и в частност в Западна Тракия) не живеят българи (освен новата емиграция след 1990 г.). Приема се пораженски и неоснователно, че населението от български произход е окончателно разменено с междудържавните спогодби от началото и средата на миналия век, че са уредени и имотните въпроси и реално като държава ние нямаме вече нищо там.

Статистиката, обаче, „говори“ други неща. Авторът съобщава, позовавайки се на авторитетни библиографски източници, че населението от български произход в Западна Тракия, може да се подели на няколко групи. Помаците там (българите мюсюлмани) са минимум  40 000 души. За периода 1920 – 1940 г. те са се удвоили. От тогава понастоящем също са се удвоили. Отделно има и една друга група лица, недостатъчно или почти неизследвани от българската историография. Със сигурност в периода 1913 – 1923 г. от Източна Тракия в Гърция се изселват около 260 000 души, част от тях са настанени в Западна Тракия след 1921 г. В гръцки източници се твърди, че от гърците в Източна Тракия в началото на XX в. 10% имат за майчин език различен от гръцкия. Гонатас в доклад, съставен през 1907 г., посочва, че от общо 1 030 000 жители в провинция Адрианопол 510 000 са мюсюлмани, 365 000 гърци, 110 000 българи, 45 000 евреи, арменци и други националности. Според горния доклад 10% от гърците не са с роден език гръцкия, а именно 14 100 души са българофони. По оценка на Псалтис от 1919 г., когато вече основното българско население от Източна Тракия е избито или емигрирало в България: в Гърция има 10 000 „гърци“ българофони, 10 880 албанофони, 612 семейства (приблизително 3000 души) туркофони. Част от кариотите от Тополовградско също са заселени в Западна Тракия. Константин Иречек отбелязва, че кариотите били триезичници и говорели еднакво лошо както български, така и турски и гръцки език. Те пеели български песни. Български били и техните обичаи. През 1924 г., за да се спази договорът „Моллов – Кафандарис“, кариотите са обявени за гръцко малцинство в България и почти всички са изселени в Гърция.

Когато говорим за наличие на българи патриаршисти в Западна Тракия, няма как пропуснем темата за т.нар. българи – етнографска група Трака-Трука или рокациди. Тази група българи произхожда от Мала Азия, най-вече от голямото село Къздервент, разположено между Бурса и Адапазаръ. Езиковите изследвания потвърждават в случая устната традиция за по-далечен произход от Македония. В Западна Тракия те се заселват в няколко селища на окръг Родопи. Първото съобщение за тази етнографска група на българския народ е при Тодор Симовски, историк от Република Северна Македония, който пише, че зборували на мешан славяно-турски език от типа на: кай бихти църната кокошка; доктор гилди, нищо не кажа. Идват в Гърция по силата на Лозанската конвенция. Езикът е доста добре запазен, дори и сред младите.

Има и малка част староседелци българи (кореняци), които след спогодбата „Моллов – Кафандарис“ остават в Гърция като патриаршисти покрай гърците, върху които поради липса на българска власт не е имало въздействия по посока българщината, или отделни български семейства от бивши екзархийски села, избрали да не се изселват, декларирали гръцка етническа принадлежност впоследствие. Преселниците от Източна Тракия идват основно от следните селища: Доганджа, Долукьой, Ескиполос , Петра, Яна, Долукьой, Махмуткьой, Хавса, Варница, Чифликкьой, Доганджа християни, Харала-Гюню, Исьорен, Чонгара, Пенека, Аслан и др.

И след това, позовавайки се на богат библиографичен и изворов материал доминиращо от XX век, Р. Иванов представя статии за различни селища, групирани по общини, с българско етническо присъствие  в Западна Тракия. Един от водещите приноси на изследването е, че авторът осветлява въпроси, свързани най-вече с преселническите процеси, етническата картина и езиковата ситуация, които са специфични за всяко едно от разглежданите населени места с присъстващо в тях българско население. Това са следните селища: в община Гюмюрджина (Комотини) - Кър-Чифлик (Егирос), Кючуккьой (Козмио),  Ортакчи (Месохори), Еникьой (Неа Калисти), Хаджи Омурлу (Родитис), Козлукьой (Каридия), Горно Курджали (Лике); община Марония – Караагач (Диони), Евренкьой (Евренос), Хаджимустафакьой (Амфиям), Егридере (Калитея), Каракурджали (Кровили), Шапчи (Сапес), Арсакио, Чадърли (Стрими), Каибкьой (Хамилон), Хаджилар (Проскинтес), Къзлар (Кизари), Черибашкьой (Протато), Кушланли (Ксилагани); община Ясъкьой (Ясмос) – Булаткьой (Асоматис), Сусуркьой (Состис); община Александруполис (Дедеагач): Кърка (Кирки), Урумджик (Дорискос), Гемиджикьой (Гемисти),  Балъкьой (Мелиа), Мерхамли (Пеплос), Лъджакьой (Лутрос), Башибей (Кипи), Шаинлар (Антия), Бейкьой (Аристино), Макри; община Димотика (Дидимотихо): Мандра, Салткьой, Карабейли, Карабунар, Булгаркьой, Инджекьой (Инджес), Акбунар, Къзълджикьой, Евгенико, Савра, Полям; община Софлу (Суфли) - Чамкьой (Дадя), Сейменли (Филактион), Бидикли (Тихеро), Малък Дервент (Микра Дерио); община Орестиада (Кумчифтлии), Чаушкьой (Зони), Комарли (Комара), Ахъркьой (Неа Виса), Караагач (Фтелеа), Салтъкли (Валтос), Симавна (Амовуно), Кадъкьой (Дикая), Дюдукчи Йеникьой (Неохори), Емирли (Кавили), Кулакли (Арзос), Мараш (Марасия), Каблешково (Туриом), Халваджи (Хелидона), Куюнли (Криос), Епчели (Канадас), Кабаюк (Хиндрас), Бюлдюркьой (Пали), Енджекьой (Лепти), Татаркьой (Стерна), Неос Пиргос, Саръяр (Терапио), Клейсо, Иной като предградие на гр. Неа Орестиада; община Ксанти – Еникьой (Ставруполи), Болустра (Авдира, Енидже (Енисеа), Коюнкьой (Кимерия), Нухули (Олвион), Гьонелер (Гиона), Кара-Пазар (Пезула), Сенетчикьой (Сунион), Козалар-чифлиги (Пигадия), Ксанти.

В заключение авторът обобщава, че с настоящата статия е положено началото в разкриване на един малко изследван въпрос – наличието на българи по произход, различни от помаците, в днешна Западна Тракия. 

Четвъртата по ред статия е озаглавена  „Тракийските българи и селищата им през погледа на английския изследовател Р. Уолш“. Неин автор е бесарабският български журналист и изследовател Афанасий Гайдаржи. Първоначално авторът дава биографчни сведения за английския дипломат с ирландски корени Робърт Уолш, чиято книга със заглавие „Пътуване из Турция от Константинопол до Англия през Виена“ разглежда тук. Посочва, че българският историк Симеон Табаков пише,  че „англичанинът Уолш (Walsh, ирландец) е пътувал през Турция в навечерието на Дибичовия поход (1827 – 1829)“. В книгата личи благосклонното отношение на Уолш към тукашните жители, които „повечето са българи“.
За изследователя особен интерес в книгата представлява, разбира се, българският ѝ аспект. Според А. Гайдаржи имаме основание да приемем, че тази книга на Р. Уолш е първият писмен публичен източник, в който се дава жива картина от живота на българското село Девлет-Агач в Тракия, а и на другите села.

Отново се цитира С. Табаков, според когото: „Уолш е бил доктор по право и член на Ирландската академия, пътувал е като член от свитата на лорд Странгфорд. Трудът му, писан на английски, е преведен и на немски... Той нарича всички българи „селяни“ – нещо обяснимо, защото в Турция само мохамеданите са имали право на гражданство в политически смисъл – останалите са били рая. Уолш е същият, за когото споменува Титоров в своите записки за бесарабските българи, че не можал да намери никъде труда му...“.

Авторът споделя, че трудът на Р. Уолш бил добре познат на украинския учен и приятел на българите Юрий Венелин, както и на бесарабския български учен Иван Грек.

Още в началото Р. Уолш отбелязва: „... страната, през която възнамерявах да пътувам, носи много любопитни спомени, свързани както с древността, така и с съвременността. Пътят, който ще опиша, е същият, който е извървял Дарий в своята паметна кампания срещу скитите преди две хиляди и триста години ...“. Възхищавайки се на първичността на заобикалящата го природа, в същото време той отбелязва нейните характеристики: „... тези диви страни, през които европейците рядко пътуват, все още са много малко познати ...“.

Описвайки народите от Балканския регион, повествователят поставя специален акцент върху разликата между манталитета на турците и българите, за което периодично дава характерни примери. При пътуването си през балканските провинции на Османската империя, Уолш контрастно представя турците като груби, невъзпитани и неценящи човешкия живот, а българите като гостолюбиви, отзивчиви и приветливи, макар и необразовани. Особено при представяне на ситуациите, случили се преди 200 години, в селищата с българи като: Кърклисе (Лозенград), Ериклер, Девлет-Агач, Факия, Русокастро, Бени, Лопеница и Бизант, Уолш предсатвя пасторални картини от селската действителност, като не крие обичта и уважението си към представителите на българския народ, които навсекъде любезно приемат него и спътниците му като знатни гости, изявявайки топло гостоприемство и  показвайки самобитните си традиции и обичаи. 

След като завършва тази лична обиколка из българските села, Уолш въвежда читателя в древната история на българите, като и в това проявява открита симпатия към тях.

А. Гайдаржи силно се впечатлява от това, че Уолш характеризира българите като народ, мирно усвояващ свободни земи, благодарение на изключителното им трудолюбие и постоянство в това. Не е трудно да си представим какво друго би написал той за българите, след като е посетил Бесарабия 20 години по-късно и видял степта на Буджак след превръщането ѝ в цивилизована земя!

И веднага след това откриваме едно прекрасно и трогателно признание от страна на автора Гайдаржи в научен аспект, според когото, ако говорим за научноизследователска литература в нашето време – ХХ – началото на ХХІ век – това са стотици научни изследвания и десетки книги за историята на отделни български села в Бесарабия и Таврия: Бабата, Голям Буялък, Малък Буялък, Бургуджи, Главан, Гюлмян, Задунаевка, Ивановка, Калчево, Камчик, Катаржино, Копаран, Суворово, Тараклия, Твърдица, Терновка, Чийшия, Чушмелия и др. Заедно със специализираната литература, белетристика и поезия, списания и вестници, издавани в Украйна и Молдова, това е нашата БЪЛГАРИАДА. Разказът на Р. Уолш с право заема водещо място в нея.

Продължава разсъжденията си по посока на това, че особено забележителни в този контекст са книгите на Жорже Косиков „Имиграцията в Бразилия: бесарабски българи и гагаузи“, 2014 г. и „Имиграцията в Бразилия и Уругвай: бесарабски българи и гагаузи“, 2021 г. Техният автор, който е все още жив потомък на бесарабските преселници в Бразилия, създава своя поема за един български труженик на земята. Налага се изводът, че бразилските емисари, в търсене на работна ръка, не са намерили по цялото земно кълбо друг такъв народ, който така идеално да отговаря на всичките им условия – мирен, трудолюбив, без лоши навици – каквито са „бесарабците“, както ги нарича и г-н Гайдаржи, в чието число включва не само българи, но и украинци, руснаци и молдовци.

В книгата на Р. Уолш силно впечатлява не само детайлното описание на нравите иоблеклото на българите и турците, но и гледната точка на чужденеца за употребата на българския език по онова време. Езикът, на който говорят, няма ни най-малко сходство с езика на турците, евреите и арменците, с които са непрестанно. Те го донасят със себе си от Сарматия и това е славянският диалект, който прилича на руския език повече от всички останали. След като се установили в тези страни, те приели християнската вяра и оттогава са членове на гръцката църква, те се подчиняват на гръцкия патриарх в Константинопол, който им назначава епископи. Дори в малкото училища, създадени в градовете, всички учебни книги са гръцки, въпреки че този език изобщо не се използва сред народа: в резултат от това те са практически неграмотни. Езикът, на който говорят, никога не е бил включен в граматичните правила.

Авторът още споделя, че в тази кратка Ода за българите Р. Уолш ги възпява в целия им блясък: в труда и бита, обичаите и културата, морала и вярата, като същевременно проявява съчувствие към ограничените възможности за просвета и духовно развитие.

В края на писанието си А. Гайдаржи прави запомнящото се заключение, че книгата на Р. Уолш съдържа пророчески редове, които звучат като присъда за Османската империя. Възхищавайки се на огромното пространство на земята, плодородието на почвата, изобилието от предмети, произведени от нея, великолепните градове и много села в нея, на Р. Уолш му се сторило: „Виждам спящ лъв, който трябва само да се събуди и направи едва едно движение, за да смаже враговете си“.

Първият от отзивите в настоящия сборник е с надслов „Съдържателни акценти в първи том на сборника  „Бележити тракийци, свързани с Варненския край“, Варна, „Славена“, 2023 г., с  автор проф. Маринела Грудева.

Авторката правдиво твърди, привеждайки солидни аргументи, че сборникът със статии „Бележити тракийци, свързани с Варненския край“, т. 1, може да бъде определен като изключителна историческа и научноизследователска ценност, тъй като се явява носител на полезна информация за живота и приноса на известни и по-малко известни личности с тракийски произход, допринесли за развитието и просперитета на гр. Варна, Варненския край и на страната ни като цяло.
Първата личност, чиято съдбовна биография е избрана за начало на сборника от статии, е Петър Драгулев. Статията е под авторството на проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров, член на ТНИ – София.

В статията се отбелязва, че превратностите на времето, които съвсем естествено дават отражение върху идейните позиции на много от членовете на дружество „Странджа“, в чието създаване участва П. Драгулев, не успяват да променят отношението му към тракийския въпрос.. Като изключителен се откроява приносът на Петър Драгулев по поставянето на Одринска Тракия редом с Македония в националноосвободителното движение, насочено към въоръжена борба и подготовка за масово повсеместно въстание. Откроява се и приносът на Драгулев, свързан с развитието на периодичния печат във Варна и в други градове на страната, главно чрез неговата активна журналистическа и издателската дейност.
Втората статия в сборника е под авторството на доц. д-р Стоян Райчевски – виден български учен, който ни запознава с историята на иконом Константин Дъновски – тракийски българин, заслужил деятел за възраждането на българите във Варненско. Стоян Райчевски посочва, че Константин Дъновски е първият български свещеник във Варна и първият, който отслужва и първата редовна служба в новоучредената българска черква в града. Откроен е и един от съществените приноси на Дъновски, свързан с поставяне началото на Варненската църковно-училищна община, на която през 1866 г. той става и председател.

Третата статия в сборника ни запознава подробно с живота и делото на трима българи – опълченци от Одринско, свързани трайно с гр. Варна. Неин автор е Симеон Кулиш – научен секретар на ТНИ – филиал Варна, който е историк, изследовател и активен общественик.

Първият от тях е Димитър Георгиев Узунов, вторият опълченец е Иван Бойчев Иванов, а третият опълченец се казва Иван Стоянов Баев. И тримата с тракийски корени.

Авторско участие в сборника отбелязва и Борислав Дряновски – дългогодишен директор на Държавния архив – Варна, историк, учен, изследовател, писател, човек със значим принос в обществения и културния живот на града. Неговата статия е посветена на тракийци, участници в Народното събрание, с акцент върху дейността на Яков Геров, представител на Варненски окръг. В своята статия авторът представя и коментира факти, свързани с организирането и формирането на държавната и местната структура на управление на Княжество България от страна на императора комисар, след като Русия урежда чрез международни договори и пълен консенсус между Великите сили формата на управление на България.

Следващата статия е посветена на организирането на Дамски комитет във Варна и на Тракийски женски съюз в страната в периода 1929 – 1933 г. Неин автор е Марин Маринов – младши експерт в Държавния архив – Варна, дирекция „Регионален държавен архив“ при Държавната агенция „Архиви“. Авторът разкрива интересни факти, свързани с началото на създаването на Дамски комитет към дружество „Тракия“, който е локализиран във Варна. Споменава се името и на първата жена – член на варненското дружество „Тракия“ – Олимпия Михайлова, чийто пример привлича масово жените тракийки в съществуващите тогава организаци.

Адвокатът Николай Илчев, който е и докторант в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, ни поднася в своята статия интересна информация за видния революционер, общественик и предприемач Петър Енчев, чиито живот и дело според него отразяват целия бурен кипеж на обществено-политическата дейност на народа и страната ни.

На легендарната Маруся Тодорова и връзката ѝ с Тракия като потомка на тракийски българи е посветена следващата статия в сборника под авторството на проф. д-р Геновева Михова. Според авторката тракийският корен на Маруся Тодорова идва от дядо ѝ по бащина линия, който е роден и живял в Лозенградско. В статията се разкрива трудният път, през който преминава професионалното израстване на една достойна жена, тръгнала от тъкачка и достигнала до поста ръководител на текстилно предприятие.

Особен интерес представлява информацията за личния архив на Маруся Тодорова, сполучливо определен от авторката като своеобразно национално богатство.

Последната по ред статия в сборника е на Валерий Д. Пощаров – художник, галерист, изследовател на българските пластични изкуства. Тя е посветена на живота и творчеството на Стоимен Стоилов, тракийски българин по бащина линия – едно безспорно и утвърдено име в съвременните пластични изкуства у нас и по света.

Проф. М. Грудева обобщава, че включените в сборника статии отговарят на критериите за научност и достоверност на представената информация. Написани са на ясен и разбираем език. Обстоятелство, което дава възможност за разширяване спектъра на аудиторията за неговото популяризиране.

Следващият по ред текст е озаглавен „ Отзив за книгата на Румен Иванов „Българското етническо присъствие в Западна Тракия и Одринско“, Плевен, „Еделвайс“, 2023, 364 с., с табл.“ с автор доц. д-р Димитър Маринов.

Книгата на Румен Иванов разширява хронологическите граници на периода XIX – XXI в. и географските такива на територията – Одринско (Източна Тракия и Западна Тракия) и Беломорието, което включва и Егейска Македония. Авторът се позовава на основните източници за географията и историята на Тракия през елинистичния и римския период, разглежда и някои съвременни теории за произхода на траките, които променят традиционните ни представи за тях.

Посочва се, че и в този свой труд, както и в предходни свои  книги,  Р. Иванов дава ценни сведения за т.нар. пилигримия на българските селищни имена (това са „пътуващи“ селищни имена, илюстриращи езиково и исторически достоверно разселването на българите както на Балканския полуостров, така и извън неговите предели – бел. Д.М.), например – с. Пишман в Малгарско и селище със същото име в Софлийско. Откриват се и много други примери в този план.

Специално внимание в книгата заслужава и нещо изключително важно за характера и особеностите на българския етнос в изследваната територия. Това е въпросът за присъствието на етнографската група на българския народ „одрински гагаузи“. Румен Иванов, на базата на богат и автентичен изворов материал, аргументирано и убедително достига до историческата истина, че одринските гагаузи са езиково турцизирани българи. Наистина, те сами са се наричали „гагаузи“, но когато ги запитат какви са, те са отговаряли, че са българи, защото живо бил запазен споменът за българската им етническа принадлежност. Само 2 – 3 села в Бабаескийско се наричали „гърци“, както някои българи патриаршисти..

Освен на гърците и турците авторът се спира и на сведенията за наличието на етнически групи в Тракия, за чийто произход в чуждата литература повече се е спекулирало или премълчавало като например т.нар. „парапанковци“ – гърцизирани българи в Южна Тракия (терминът произлиза от пейоративното „парапанко“ (от гръцки παρπανο), с което тази група е била наричана от гърците, а впоследствие – и от българите.).

Третият по ред отзив е със заглавие „За книгата на Тони Маркс „Нищо по-малко от вечност“. Една поетична история за съдбата на тракийските българи“, написан от г-жа  Мария  Николова. Авторката в есеистичен стил съобщава, че Т. Маркс с епична широта описва едни от най-трагичните моменти от нашето минало, докосва се до една незараснала рана, част от националната ни съдба – съдбата на тракийските българи. Романът е поетическа история на тези събития, защото в него преобладава чувството. Авторката на художествения текст не е историограф, не изследва дати и години, а съдби, човешки преживявания. Част от тях са на хора от нейното здраво, разлистено родословно дърво.

Интерпретира се, че книгата е многопластова. Изградена е по своеобразен художествен начин, включвайки като епиграф към всяка тема откъс от народна песен. Фолклорният текст служи за мост към основната сюжетна линия.

Акцентира се върху обобщението на писателката, че това е много сложно време, когато Балканите, под диктовката на големи държави, са превърнати във врящо гърне. Те прекрояват полуострова – режат части от умиращата Османска империя и ги дават ту на една, ту на друга държава и във всичко това се крият техните сметки, интереси, влияние. А страданието и опустошението изживяват народите.

И в това трудно, жестоко време най-ярко се открояват колосалните размери на човека, който успява да намери упование в любовта – в могъщата, силната, вечната любов, която пълни душата и осветява пътя. С нескрито преклонение и словесно майсторство авторката описва тази любов, която преминава през времето и превърнала се във вечност, продължава отвъд. Такава дълбока, непорочна и безкрайна любов изживява баба Дафинка. Тя среща двата вида любов. Едната – първата ѝ любов с Михал – силна, витална, реална, красива, пълна с цветове, и другата – с Петко, за когото я омъжват – кротка и смирена, земна – любов – бряг, гнездо, челяд.

М. Николова обобщава, че книгата завладява освен със сюжета, но и с яркия образен език. Откроява се умението на авторката да използва топли, дъхави думи, на места гневни, парещи, умело да вплита в тъканта на романа метафоричен изказ, особен колорит, яркост и автентичност внася използването на диалектни думи, характерни за странджанския говор.

След като е прочела романа „Нищо по-малко от вечност“ на Тони Маркс, г-жа Николова искрено споделя за обзетото я чувство, че е поела глътка от най-дълбокия чист извор на нашата история, от който блика много горест и страдание, но и много обич и преклонение към тези наши деди, прокудени от родните си тракийски домове, намерили подслон в майка България и опазили рода, корена, вярата, езика.

Последният текст в разглеждания сборник е с надслов „ За познанията от една малко известна, но забележителна книга - Цанко Драганов Цанков. История на село Петокладенци, Плевенско. София, „Принт март“ ЕООД, 432 с.“. Този отзив е съставен от проф. д-р Пенка Найденова.

Авторката е категорична, че  в тази книга непосредствено и картинно се дава израз на пораждането на частната собственост сред родовата българска селска общност в Османската империя, господстваща и по българските земи. Пораждането на класови отношения, така непосредствено и ярко описани като човешко и родителско поведение и съдба, не проличава в нито една историческа или статистико-демографска книга и научни изследвания. Непосредствеността и верният отзвук в тази книга я правят пряко социално-психологическо приближение и допълнение на исторически отбелязаните факти и събития.

Проф. Найденова счита, че в изложението на книгата причините и следствията на събитията и социалноикономическите отношения, отбелязани периодично (в глава първа – за живота на селото до Освобождението – от XV век до 1878 г., и в глава втора – от Освобождението до 09.09.1944 г.) като изживявания на селото, се изясняват на фона на общодържавните платформи и отношения между държавите и военнополитическите събития. Събитията на селото са пояснение към причините на последните, както и на последиците от тях. В този аспект книгата просто е предоставена за информираност на обществеността според изживяванията и оценките на реалните ѝ герои.

Авторският колектив остава в случая ненаименуван по участници, но както личи от публикуваната книга, успява да изобрази реалния живот на село Петокладенц, създадено от тракийски бежанци, и по много признаци, характерни общо за селското население, което е източникът почти изцяло на българското население и до днес. Няма българин, който по следите на поколенческата верига да не открие връзката си с определен селски род.

В заключение не може да не отбележим високите научни и художествени достойнства на сборника със статии, тъй като в него са включени текстове на доказани учени, изследователи, общественици, творци, които са изключително компетентни в проблематиката, с която се занимават. Сборникът, за чията поява на „бял свят“ огромна заслуга има доц. Г. Михова като основен негов съставител, представлява пореден успешен опит за допълване на множество празноти в научноизследователски и художестен аспект във връзка с познанието за съдбините на тракийските българи.