САМОЖЕРТВЕНИЯТ ПОДВИГ НА ТРАКИЙЦИ

Стоян Райчевски

Сан-Стефанският договор начерта границите на една българска държава, обединяваща българите от Мизия, Тракия и Македония, която бе техен национален идеал от Възраждането. Разпокъсването на тази  България в Берлин още в годините на нейното създаване раздели българите само политически. Чрез Българската  екзархия  те останаха културно и духовно обединени,  въпреки  тежкото и несправедливо решение на европейската дипломация. Общобългарският въпрос в историята на освободителните ни борби тогава се трансформира  като  въпрос  за освобождението на българите от Македония и Одринско от османска власт. Поради егоистичните стремежи на съседните балкански държави и ревността на Великите сили за стриктното  спазване на териториалните клаузи на несправедливия Берлински договор,  дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация издигнаха лозунга за автономно управление на нашите южни земи – Македония и Одринско, като преходен етап към едно бъдещо обединение..

Ръководителите на революционното движение съзнаваха, че тиранията на  деспотичната империя на султаните ще  може да бъде съборена само чрез борба и въстание, което да предизвика външна намеса на някоя от Великите сили, включително и на свободното Българско княжество.

Тракийските българи вземат решение за въстание на втория конгрес на Одринския революционен окръг. Той се провежда от 28 юни до 1 юли ст. стил 1903 г.  в местността „Петрова нива“ в землището на с. Стоилово. На конгреса присъстват като делегати представители на Централния комитет, на окръжния комитет и на районните комитети на организацията, почти всички войводи и много от старите четници и легални дейци. Делегати на конгреса са 47 дейци, но на него заедно с въоръжената охрана присъстват 450 души въоръжени дейци.  На 28 юни в 2 часа следобед  Михаил Герджиков открива конгреса, прочита имената на всички присъстващи делегати и предлага да се избере бюро за неговото ръководство с председател Велко Думев и двама секретари – Христо Силянов и Анастас Разбойников.

В своята делова работа конгресът на Петрова нива трябва да направи преценка на обстановката в Одринско и да вземе решение съобразно нея за вдигане на въстание. Всички делегати със загриженост споделят, че Одринско още не е достатъчно подготвено за въоръжена борба. Дебатира се не дали да се въстане, а кога да стане въстанието  с оглед на неговата подготовка.  Надделява мнението, с което се съгласяват всички, че ако не въстанат сега, македонските българи, които са напреднали в подготовката си, ще въстанат сами и ще бъдат лесно разгромени. Изтъква се, че съдбата  ни е обща, обща е и организацията и щом братята в Македония въстанат, те трябва да бъдат подкрепени и от тракийци,  независимо че условията в Одринско са по-тежки и подготовката не е завършена.

След оживеното разискване още на първото си  заседание конгресът решава категорично, че и българите в Одринска Тракия ще въстанат заедно със събратята си в Македония. След това решение се пристъпва към разглеждане на втора точка –  преценка на въоръженията, състоянието на въоръжените сили, подготвеността на населението. Повтаря се картината от направените изказвания на делегатите, че в материално-техническо отношение подготовката в Одринска Тракия  не е достатъчна, особено остра е нуждата от оръжие. Най-добре подготвен е Малкотърновският район, включващ Василиковско, Ахтополско и отчасти Мидийско. Лозенградският район е силно разстроен поради станалите там през пролетта афери. От Западна Тракия по-добре подготвен е само Ахъчелебийският (Смоленският) район. Съобразно тези констатации конгресът предвижда в Одринско два вида революционна дейност – бойна и саботажна, в тила на турската армия. Още през първите дни въстаниците трябва да извършат нападения над всички турски казарми, отряди, покранични постове, караули, полицейски участъци, башибозушки потери, военни складове, пощенски станции и др.

Въстанието в Одринска Тракия започва  в деня на празника Преображение, много скоро след като на Илинден са въстанали македонските българи. Затова в разговорната реч и в популярната литература понякога се говори за Илинденско и за Преображенско въстание. И в двата случая става дума за едно общо  въстание на българите в Македония и Одринска Тракия, организирано и ръководено от една организация – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).  В Одринска Тракия то е най-масово в северната половина на Лозенградския санджак: Малко Търновско, Ахтополска и отчасти Лозенградска и Визенска кази.

В своята реч при обявяване на въстанието на връх Китка през нощта на 5 срещу 6 август Михаил  Герджиков заявява: „Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя, където и да се намират, ще премерят сили с нашите душмани… Нека всеки, който чувства страх в сърцето си, да се отдели, защото потеглим ли от тук, няма вече връщане. Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тия, които идат след нас.”

Въоръжената борба в Одринския революционен окръг започна малко  преди официалното обявяване на  въстанието. Още на 4 август 1903 г. в с. Маджура, Василиковско (Царевско) пристига  едно отделение войници, които се настаняват  в две къщи. Тъкмо по обед, още същия ден, въстаническите отряди на  Цено Куртев и Петър Ангелов заграждат селото и разбиват аскера. Докато властта  научи и реагира, отрядите на двамата войводи влизат в село Корфу колиба. На 6 август  –  ден Преображение, четата  на Михаил Герджиков напада и превзема град Василико (Царево), в който има силен турски гарнизон. Въстаническите акции бързо обхващат Черноморското крайбрежие на Странджа. Пред Енияда въстаниците виждат да стои на котва една руска ескадра, дошла да демонстрира в турските води по повод убийството на руския консул Ростовски в Битоля. Нощем прожекторите на тази флота осветяват феерично в дълбочина планината  и повдигат духа на въстаналия народ.

Вечерта срещу 6 август всички турски гарнизони в Странджа планина са нападнати едновременно от спотаилите се предния ден в околностите им чети и въоръжени селяни. По тактически съображения  въстаниците  не нападат  само  Малко Търново и Лозенград, където турските гарнизони са с численост от 5000 до 10000 и повече  войници.  Южно от Лозенград обаче полето пламва  още през деня на 5 август. Същата вечер Яни Попов възвестява въстанието в с. Каваклия и се отправя към с. Ениджия, откъдето вечерта той се озовава със своите хора на „Марковец” –  около с. Дерекьой край  пътя от Лозенград за Малко Търново. В Граматиковския участък на войводата Пеньо Шиваров въстаниците нападат гарнизона в село Граматиково и го прогонват. В Кладарския участък на Димитър Халачев няма гарнизон, поради което отрядът му отива в  подкрепа на Пеньо Шиваров и Михаил Герджиков. В Камилския участък на Стоян Махеров въстаниците атакуват гарнизона  в с. Цикнихор. Битката е продължителна, но по обяд на 6 август съпротивата на турските войници е сломена и гарнизонът разбит напълно. Повече от 30 маузерови пушки са взети като трофеи. Ранените турски войници изпратили в Малко Търново, където те разказвали на офицерите в тамошния гарнизон за хуманното отношение към тях. В Стоиловския участък  войводата Дико Джелебов напада войсковата част, която е била  разположена на палатки край самото селото. Киро Узунов бива ранен в сражение с войската около с. Сърмашик (Бръшлян), но напада с четата си гарнизона в Гьоктепе (Звездец), полицейския участък и митницата в с. Конак (Бяла вода) и турския пост в местността Босна.

Войводата на  Малкотърновския район Георги Кондолов води с четата си тежка битка с гарнизона в с. Паспалево, подпомогнат от въстаниците в същото село и от с. Мокрошево. Въстаниците печелят битката, но там загива най-обичаният и прославен в цяла Странджа войвода Георги Кондолов. В Пенешкия участък на Костадин  Калканджиев  въстаниците прекъсват телеграфните жици. По-активна дейност в този участък проявява смъртната дружина на с. Пенека, начело с Тодор Шишманов. Тя завладява селото и при колибите Апартес пленява един патрул. В Бунархисарския участък с войвода Стоян Петров въстаниците нападат  гарнизона в  с. Инджекьой и го задържат. Тук участва и Стамат Икономов. В Дереккьойския участък на Лозенградския район четата на Лазо Лазов напада и прогонва гарнизона и завзема  телеграфната станция в селото. В това нападение участва и Лазар Маджаров. Въстаниците от полето се оттеглят в планината, където от 6 август 1903 г до началото на септември с. г. се създава  кратковременната, но славна   „Странджанска република".

Около  бреговете на Марица и в Западна Тракия, съгласно решението на конгреса на Петрова нива,  действат  само чети, за да се запази  местното българско  население. Четите на Георги Тенев и Христо Арнаудов от Муастфапашанския участък правят демонстрирации по границата с България. В Пашмаклийско (Смолянско) действат четите на Христо Караманджуков  с участък селата:  Чокманово, Аламидере, Габрово, Фатово, Пещера, Арда и Кремене, на войводата Пею Шишманов – в Карлуково (Славейно) и Петково,  на Андон Дечев – в  Горно и Долно Дереккьой (Момчиловци и Соколовци)  и  Устово,  на войводата  Никола Гюмюшев – в Левочево, Райково и Пашмаклъ (Смолян), със задача да пазят при необходимост населението от войската и от башибозука.

Въстаниците в Странджа остават господари на положението до края на август. В края на същия месец под командата на Шукри паша срещу въстаниците настъпва армия от пехота, кавалерия и артилерия – 40 000 души.  Тя навлиза от три места: откъм морето, откъм Малък Самоков и откъм Лозенград през Малко Търново. Четите не могат да се противопоставят на редовната войска. Но помагат на населението при изтеглянето  му  към България с оцелелия добитък и с каквото всеки може да вземе и носи на гръб.   Изцяло или отчасти разорени са 66 села във въстаналата област, 2610 къщи са опожарени, 2565 души от мирното население са убити, над 20 000  българи са прогонени от Одринска Тракия в България.
В никой от въстаналите вилаети не са дадени толкова жертви, колкото в Одринския революционен окръг, който, макар и неподготвен напълно за въстанието, въстава, за да не остави сами своите братя в Македония. В Одринска Тракия  подготовката за въоръжено  въстание не е била  завършена, за което свидетелстват всички негови летописци. Те сочат дори случаи как оръжие, закупено с пари от Одринско, поради неправилна оценка е било пренасочвано за въоръжаване на чети за Македония. Не идва  и чаканата помощ отвън.  България  не може да се намеси с въоръжена сила в помощ на въстаниците, поради отправените ѝ остри  предупреждения от Великите сили и заплахите, че може да бъде окупирана. Това не сломява духа на въстаналите българи в Одринска Тракия.

„Българите в Одринско въстанаха – пише един от летописците на въстанието  Иван Орманджиев – те се дигнаха с 1970 кримки, с брадви и колове, за да съборят вековната  империя. Малкото им въоръжение обаче се допълваше от силния им дух и от вярата им в успеха. Така се обяснява само победата им в Странджа планина на 6 август 1903 г. над 10 587 души аскер, въоръжен най-модерно”, припомняйки след това и последните думи на войводата Георги Кондолов пред най-верните си другари – да продължат святото дело.

Поклон и вечна памет на загиналите!