Ангорският договор, сключен през 1925 г., е препотвърден през 1992 г., но няма политическа воля той да бъде изпълнен за бежанците от Източна Тракия

Виа Долороса или "Пътят на болката", така е известна улицата в стария Йерусалим, по която е минал Исус към мястото на разпятието. В своеобразен аналог се е превърнал Ангорският договор за българските бежанци от Мала Азия и Източна Тракия. Макар подписан преди цели 90 години, той остава и до момента само пожелание и добри намерения, без те да са реализирани в действителност. Последиците от него бележат и съвременните българо-турски отношения.

Събитията от последната година, свързани с войната в Сирия, притока на бежанци в Европа, активното участие на Турция в случващото се и многопосочните й амбиции, връщат лентата назад към октомври 1925 г. На тази дата в Ангора (днешна Анкара) Симеон Радев в качеството му на извънреден и пълномощен министър на България и държавният подсекретар при министерството на външните работи Тевфик Кямил Бей подписват Договор за приятелство между България и Турция. След Берлинския (1878 г.) и Ньойския (1919 г.) договор, наложени на България от Великите сили, които я разпокъсват и лишават от територии,
 

подписаният в Ангора е не по-малко коварен

Годишнината стана повод за научна конференция, състояла се миналата седмица, организирана от Съюза на тракийските дружества в България, Тракийския научен институт и Института за исторически изследвания при БАН. "Оценките за Ангорския договор не са еднозначни. От една страна, критиците му още в далечните години на неговото подписване го обявяват за знак на национално предателство. Други анализатори имат по-добронамерено отношение и смятат, че в него се съдържат резерви за решаването на тракийския проблем", каза председателят на Съюза на тракийските дружества Красимир Премянов. Причината за подобно противоречие според д-р Боряна Бужашка е не само в непрецизния юридически език, но и в дългото действие на договора, известен и като Анкарски спогодби, защото представлява пакет от пет документа: договор, протокол, Конвенция за установяване и анекси. Съгласно тях българските бежанци от Източна Тракия (Турция) и турските изселници от България запазват правата си на собственост по местонахождението на имотите си. За българските бежанци това са 34 062 къщи, 1 960 000 дка ниви и ливади и 216 000 дка гори. Имотите на турски изселници от България са 3607 къщи, 286 000 дка ниви и ливади и 1225 дка гори.
 

Протоколът урежда правните последици от станалите до 18 октомври 1925 г. изселвания на турци от България и на българи от Турция. Той влиза в сила през 1926 г., но през 1928 г. неговото приложение спира, понеже не се прилага в частта за българите от Мала Азия. Въпреки силните обществени настроения против Турция на 6 март 1926 г. българското правителство подписва договор за неутралитет, помирение, съдебно уреждане и арбитраж. В него обаче липсва уговорката, че клаузите на договора не се отнасят до спорове, които съществуват преди сключването му. По този начин след подписването му Турция непрекъснато заплашва България че ще иска арбитраж по тълкуването и прилагането на протокола, част от Ангорския договор. Последващите усилия на българската дипломация са насочени към сключване на специална спогодба, по която да се прилага протоколът. Това искане не е прието от турската страна.

Целта на Конвенцията за установяване е да уреди правните последици от изселванията, които ще се извършат след 18 октомври 1925 г. Макар конвенцията да урежда изселване на българи и на турци, поради обезбългаряването на цели райони в Турция и Мала Азия, тя де факто е едностранна и се прилага само за изселването на турците от България. Тогавашното правителство е смятало чрез нея да осигури проникването на българи в Турция и да създаде в пределите й просперираща българска колония със свои училища и религиозни институции, която да носи облаги за българската търговия и капитал. В действителност конвенцията осигурява правна база на Турция, от която тя да изхожда при придвижването на изселническия въпрос съобразно своите цели, като упражнява непрекъснат политически натиск върху България. В края на 1934 г. за първи път турското правителство предлага изселване на цялото турско население от България, но българската страна не е готова да реагира положително, като счита този въпрос за твърде сложен.

Между 1944 г. и 1956 г. отношенията между двете страни преминават в безбройни ноти, отваряне и затваряне на границата и опити за надмощие. Турската страна поставя като предварително условие за подобряване на българо-турските отношения въпроса за признаване намалцинствени права на турското население в България правото на свободно изселване и уреждане на имуществените и финансовите въпроси, свързани с него. Тези три въпроса турското правителство нарича три правила на поведение, постановени от Конвенцията за установяване и протокола и настоява за тяхното приемане от българска страна.

Промяна в българската позиция постепенно настъпва след 1956 г. В доклад на Минчо Нейчев, министър на външните работи, се предлага замяната на Конвенцията от 1925 г. с ново споразумение, в което да се определи общият брой на турците, които България е готова да изсели, както и начинът за уреждане на имуществата на изселените лица. Нищо обаче не се предприема то да се случи. През 1964 г. в доклад на Иван Башев, министър на външните работи, за пръв път се разработват механизмите, по които трябва да се осъществи доброволното изселване на българските турци, но вече обвързано с контрапретенции към Турция за изплащане на имотите на българските бежанци, изселени преди 1912, тези от Мала Азия, експулсираните след 1925 г. и имотите на Българската екзархия. Според Башев турското правителство след Втората световна война не се съобразява с Ангорския договор и той предлага денонсирането му и замяната с нов, който да отговаря на новите геополитически реалности. На 21.08.1966 г. е подписана спогодба, съгласно която експерти на двете страни трябва да се съберат и да разгледат финансовите и имуществените въпроси, останали спорни и нерешени между Република България и Република Турция на принципа на компенсацията и установяване на салдото, което да бъде уточнено по време на преговорите. Особено важно за тракийските бежанци е, че съответната държава ще представлява претенциите на гражданите си, без да е необходимо да се доказват правата на отделния собственик по съдебен ред. До сформиране на комисия от експерти обаче не се стига.

През 1992 г. правителството на Филип Димитров подписва с Турция Договор за добросъседство, приятелство, сигурност и сътрудничество, който на практика  препотвърждава Ангорския договор и дава възможности, които българските политици и дипломати не съумяват да използват. С Решение 416 на МС от същата година се постановява създаването на комисия, която да събере и оформи претенциите на българската страна към Турция и да внесе за одобрение позиция при водене на преговорите. Комисията започва работа, но не стига докрай.

Два закона, приети в Турция и България, отдалечават във времето достигането до вариант за цялостно решение на проблема с имуществото на бежанците. През 1988 г. в Турция е приет закон, по силата на който започва издаването на документи за собственост на турски граждани, настанени в заграбените от турската държава имоти на прогонените тракийски българи. У нас пък 36-о Народно събрание приема внесения от председателя на ПГ на ДПС Ахмед Доган, Закон за възстановяване на собствеността на недвижимите имоти на българските граждани от турски произход, направили постъпки за изселване в Турция и други страни през периода май-септември 1989 г.

Известен пробив настъпва по време на 40-о Народно събрание, когато на 3 ноември 2006 г. Сергей Станишев внася уточнение в използвана терминология между спорещите страни, като подчертава, че българите, прокудени от Източна Тракия и Мала Азия в периода след 1912 г., са бежанци, а не изселници. През 2008 г. чрез евродепутатите Маруся Любчева, Евгени Кирилов и Николай Младенов въпросът от общонационален е превърнат в международен. Те успяват да прокарат поправка в доклада за напредъка на Турция за членство в ЕС, гласуван в Европейския парламент. В него се казва, че Турция трябва да положи повече усилия за разрешаване на висящите двустранни въпроси със своите най-близки съседи, включително за неизпълнените си договорни задължения. На 8 април 2011 г. и българският парламентът гласува със 125 гласа "за" решаване на неуредените въпроси между България и Турция. Единствено ДПС не участва в гласуването, като се оправдава с това, че решението е внесено от "Атака", а не от външното министерство. 

Според доц. Ваня Иванова, "към 2015 г. България няма позиция по тракийския въпрос, води непоследователна и конюнктурна политика, подчинена на криворазбраната представа за добросъседско отношение с Турция. Тракийският въпрос присъства епизодично в дневния ред на парламента. Това се дължи до голяма степен на факта, че българските депутати са с отчуждено съзнание, нямат характер и воля за справяне със сериозни проблеми, а политическите партии нямат изработена политика по тракийския въпрос". Което пък значи, че Пътят на страданието за тракийските бежанци още не е извървян. Ангорският договор от 1925 г. е препотвърден с договора от 1992 г., но какво от това, щом няма политическа воля той да бъде приложен. 

Светла Василева