148 г. от Априлското въстание

Симеон Кулиш, научен секретар на ТНИ, филиал Варна

Освобождението на България от османско робство често пъти се разглежда единствено и само като следствие на Руско-турската война от 1877-1878 г. Безспорно тя изиграва огромна и решаваща роля за осъществяването на онази така бленувана от българите свобода, но картината се допълва и от активното участие на българите, особено в периода след написването на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски. Не случайно периодът в родната ни история XVIII-XIX век е наречен Възраждане – това е нашата духовно-политическа пролет, нашият Ренесанс. Именно по това време се полагат и основите на избавлението ни от близо петвековното иго.

Пътят ни към свободата е дълъг, трънлив, но славен, заслужен и извоюван. Още от началото на XIX век започва борбата за българска църковна независимост. Няма как да не отдадем заслуженото на Димитраки Хаджитошев, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и стотиците други радетели на тази идея. Дългогодишните им усилия в крайна сметка се учвенчават с успех и така през 1849 г. се изгражда българската църква „Св. Стефан”, вдигната не къде да е, а в Цариград – сърцето на Османската империя. Следва Великденската акция от 1860 г., с която, макар и символично, е отхвърлена властта на цариградския патриарх. Финалният акорд е сложен на 28 февруари 1870 г. С подписания ден по-рано ферман, султан Абдул Азис учредява Българската екзархия. Първата, голяма и решителна крачка към нашата свобода, е направена. Следва да направим и втората – политическото си освобождение.

Османската империя е огромна държава, простираща се на цели три континента и макар да я наричат „болния човек на Европа”, през XVIII-XIX век тя все още има жизнените сили да устоява на капризите на историческата епоха. От една страна Източната криза е в своя разгар, а от друга, все по-голямо става желанието на балканските народи да извоюват своята свобода и независимост. Съвсем не случайно, Клио и Фортуна избират този момент и в рамките само на около половин век се ражда и развива геният на българската революционна мисъл – Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев. Към тях трябва да добавим и една плеяда войводи, знайни и незнайни български мъже и жени, включили се в осъществяването на Великото дело – да видят народа си свободен.

След множество препятствия, предателства, международни обстоятелства, идва и апогеят на националноосвободителните ни борби – Априлското въстание от 1876 г. Неговата главна цел е да извести на Европа, че тук на Балканите има един народ, който иска да счупи вековните окови на робството. Подвигът на въстаниците, на Ботев и неговата чета ги отвежда към едно място – това на величието и безсмъртието.

Макар и жестоко потушено, Априлската епопея изиграва своята роля. Отзвук има и той е сред цялата европейска демократична общност. Самият Виктор Юго ще напише: „Унищожава се цял народ! Къде? В Европа. Има ли свидетели? Само един. Кой? Целият свят“. Големият резултат, който постига Априлското въстание се изразява в това, че европейската общественост реално и ясно чува българският глас, глас за помощ, глас на непримиримост и желание за свобода!

12/24 април 1877 г. – началната дата на последния, заключителен етап на нашето политическо освобождение. Поредната Руско-турска война от 1877-1878 г., наричана често пъти от нас Освободителна, е ход от голямата политическа шахматна партия на Великите сили. Въпреки всичко, в резултат на нея, на картата на Европа се появява отново името на България, макар и не в своята цялост и етнически граници. В тази война, заедно с войниците на Руската имперска армия, се сражават и близо 10 000 български опълченци. Не може и не трябва да бъде забравена пролятата кръв на тези наши герои, отдали живота си за свободата на Отечеството, за България, за да го има нашето днес!

Историята не е просто минало, тя е нашето бъдеще, защото е памет и поука! Именно затова трябва да знаем и помним, че нашата свобода не идва даром, а е дело на десетки години борба на хиляди българи, преминали през мъките и страданията на църковната независимост, през огньовете на Априлското въстание, достигайки до върховете Шипка и „Св. Никола”, до Шейново и Стара Загора.