Искра Чернева

Има имена, които историята е записала не само върху географската карта, а и в паметта на един народ. Такова е и Булгаркьой – Българското село – едно от първите селища в Източна Тракия, над което през кървавия юли на 1913 година се стоварва жестоката вълна на насилието. То се превръща в символ на началото на разорението на тракийските българи. Именно оттук започва една от най-трагичните страници в нашата история – страница, написана с кръв, сълзи и неизмерима човешка болка. Преди пламъците да обхванат десетки тракийски селища, преди хилядите бежанци да поемат по безкрайните друмища към свободна България, тук прозвучава първият вик на разорена Тракия, тук рухват не само градените от поколения домове, но и вярата, че след Освободителната Балканска война българите ще могат спокойно да живеят по родните си земи. И може би няма по-горчива историческа ирония от това именно от „Българското село“ да започне Голготата на тракийските българи през лятото на 1913 година. От името, което съдържа в себе си българската принадлежност, първо се надига и оттеква  бурята на разорението.  

До онова зловещо лято Булгаркьой е заможно, будно и многолюдно българско село. Хората обработват плодородната земя, отглеждат добитък, строят домове, училище, църква, възпитават децата си в любов към Бога и България. Жителите му бързо усещат сладкия вкус на свободата, когато след Лондонския мирен договор то остава в България само на няколко км от разделителната линия Мидия – Енос. Турция отстъпва земите на запад от нея. Радостта им обаче е твърде, твърде кратка. Никой не подозира, че няколко седмици по-късно трудът им ще бъде превърнат в пепел, а песента им – в плач. Въпреки повторното настъпление на османската армия през Междусъюзническата война булгаркьойци получават уверение, че няма да бъдат закачани. Но много скоро след това са подложени на жестоки репресии, нечовешки издевателства и погром. Те започват, когато около 350 мъже и първенци са извикани извън селото под предлог, че турският комендант ще държи пред тях реч как да живеят в мир с турците. Малко след като се събрали обаче, били брутално застреляни. Това се случва на 7 юли, в свещения за християните ден неделя. В книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ Любомир Милетич разказва, че войниците минавали сред труповете и с щикове доубивали ранените. Той събира спомените на осмината оцелели.  Описанието на един от тях,  Карафил Стоянов, е покъртително: „Казаха ни да чакаме и да не мърдаме.  Ние се събрахме нагъсто един от други. Офицеринът два пъти мина, разходи се между двете редици народа и войниците, които бяха срещу нас на десет крачки. След това същият даде заповед да стрелят в залп. Като гръмнаха, ние всичките ударени, неударени, легнахме на земята. Втори път гръмнаха, то бе веднага, без да спрат“. След като избиват мъжете, започва безмилостната разправа с жените, децата и старците – палежи, плячкосване, убийства, насилия и отвличания. Буквално за миг селото е обезлюдено и унищожено. От 2000 души население са избити 1100. Останалите живи са откарани към Галиполи и в Мала Азия. Така Булгаркьой – Българското село, става едно от първите, превърнати в пепелище през трагичното лято на 1913 година и в символ на последвалото трагично разделение на България. Но Булгаркьой не е самотно име в кървавите събития през юли 1913. Малко след това следва избиването на населението в село Енидже, погромът в Одрин, кланетата в Мустафа паша, насилието в село Османлъ. Жестоко е лятото на 1913 година! То е просмукано и с кръвта при р. Марица, с избитите по особено жесток начин мъже, жени и деца в Деведере и в Арнауткьой. Списъкът на унищожението е дълъг! Трагедията не спира и месеци след това, тя ескалира до кулминацията си при разгрома на бежанската колона от над 20 000 души при днешното Маджарово. Внимателното вглеждане в историческите факти показва, че не става дума само за военни действия, а за системно унищожаване и обезлюдяване на цели селища, палежи, убийства, невъобразимо насилие, плячкосване и грабежи. Булгаркьой е първата тревожна камбана за това бедствие, началото на Голготата на тракийските мъченици.  Но то е символ не само на трагедията. От неговите пепелища започва пътят на десетки хиляди бежанци, които напускат родните си огнища и се насочват към нова България, към своето възраждане. Защото първата жертва  от юли 1913 –  Булгаркьой,  не пише само история на смъртта. Българското село пише и история на паметта, надеждата и живота. Оцелелите поемат тежкия път на изгнанието, носейки със себе си набързо стисната в шепите си пепел от изгорените домове, в която пазят спомена за родния дом. Тази шепа пепел нашепва още и имената на техните избити и изчезнали близки, разказва за разрушеното село, за неизпетите песни, за замлъкналата детска глъч. В тази шепа пепел те събират не само сълзите, но и силата си. Така Булгаркьой, Българското село, не загива, а значи и България не загива. Чрез Булгаркьой Тракия продължава да говори. Тя ни задължава да не мълчим, да помним кървавия юли, „да не забравяме, но да не отмъщаваме”.

Снимки от книгата на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“.