Храмовият празник на българската църква „Св. Св. Константин и Елена“ в Одрин и борбата на Истанбулския патриарх Вартоломей с паметника на Екзарх Антим I

Автор: д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА

Днес е храмовият празник на българската църква „Св. Св. Константин и Елена“ в Одрин, която е построена през 1869 г. от майстор Константин Казаков, благодарение на средствата на родолюбиви българи. Тя носи името на Светите равноапостоли Константин и Елена.

Император Константин е владетелят, издал през 313 г. Миланския едикт, с който спира преследванията на християните и въвежда християнството като официална религия в Римската империя. Елена е негова майка, която остава в паметта на поколенията с благочестивия си начин на живот и с множеството построени манастири. Заради делата си в защита на християнската вяра, императорът и неговата майка са канонизирани за светци.

Църквата „Св. Св. Константин и Елена“ в Одрин се превръща в средище за духовния живот на православните в Османската империя. След Балканската война сградата е изоставена, а по-късно разграбена и опожарена. 

През 2008 г. духовната обител е обновена в автентичния си вид със съдействието на българската държава, родолюбиви българи и Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ).

СТДБ е организация, чиято стратегия включва защита на българщината и православието, популяризиране тракийското културно и историческо наследство, защита на човешките и имуществените права на тракийци и техните потомци. Реализирането на стратегията включва издигане на паметници, в които се вгражда паметта и историческата истина за трагедията на тракийските българи и техните борби за освобождение и съхраняване на българския дух. Част от тази родолюбива дейност е инициативата за поставянето на бюст паметник на Екзарх Антим І (1816-1888) в двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин.

На 17 октомври 2010 г. паметникът е открит от тогавашния председател на СТДБ К. Карамитрев. На откриването на мемориала присъстват министър Божидар Димитров, авторът на паметника проф. Валентин Старчев, генералният консул на България в турския град Вълчо Марков и  стотици тракийци, за които Антим І е един от тях. Неговото име е свързано с борбите им за независимост и за съхранението на българската им идентичност.

Паметникът е символ на искрената благодарност на тракийци за грижите на Екзарх Антим І към изстрадалото българско население в Одринска Тракия, останало в пределите на Османската империя, което през 1913 г. е подложено на нечовешки зверства и издевателства. Прогонено от турците, то е принудено да търси спасение в различни краища на българската държава, изоставяйки родните си места и наследствени имоти. Драматични събития още тогава са описани в изследването на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи”, и е съвсем разбираемо и естествено инициативата за създаването на паметника Екзарх Антим І да принадлежи на Съюза на тракийските дружества в България.

Този първи български паметник в Турция предизвиква недоволството на Истанбулския патриарх Вартоломей, който периодично поставя въпроса за неговото премахване от двора на българския храм „Св. св. Константин и Елена”. Още при поставянето на паметника патриарх Вартоломей се обявява против и нарича Екзарх Антим I схизматичен духовник.  

Уместно е да се припомнят фактите, свързани с българо-гръцките църковни отношения след 1396 г., които дават отговор на въпроса защо паметникът на Екзарх Антим І предизвиква периодично гнева на Истанбулския патриарх Вартоломей.

След падането на България под турска власт през 1396 г. Българската православна църква загубва своята независимост (около 1416 г.), понижена е в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Част от западните български земи остават под юрисдикцията на Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия, които през 1767 г. и 1768 г. също престават да съществуват. Така духовният живот на българите се оказва под контрола на Цариградската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт. Последният български патриарх - Евтимий Търновски е заточен в Бачковския манастир , а оцелялото българско духовенство е подчинено на назначения от Константинопол митрополит Йеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцки език.

Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и църквата в живота на българския народ. През тези съдбовни за българите времена религиозната принадлежност започва да се отъждествява с българската народностна принадлежност. Въпреки липсата на държавна и църковна организация, въпреки унищожените стотици църкви и манастири, българското духовенство остава достоен духовен водач на своя народ. По време на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата Българска патриаршия.

В края на XVIII и началото на XIX в. патриаршеската администрация и висшият гръцки клир, решени да реализират „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство, започват елинизацията на чуждоезичното православно население. Повечето епископи и голяма част от градските свещеници са заменени с гръцки клирици. Голяма част от славянските книги и ръкописи са унищожени, за да бъде заличена историческата памет. Това поражда недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която привлича вниманието на Великите сили. Намесата на последните в българо-гръцката разпра принуждава турското правителство да се намеси за нейното окончателно разрешаване.

На 28 февруари 1870 г., Високата порта издава ферман за създаването на независима българска църква под името „Българска екзархия”. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени почти всички територии, населени с българи. За останалите области със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване, за да се определи съгласно предпочитанията на населението под чия власт ще премине. През 1874 г. съгласно  фермана в Скопско и Охридско е проведено допитване и мнозинството от населението заявява желание да се присъедини към Екзархията В резултат от плебисцита турското правителство издава берати за назначаване на владици в двете епархии  и диоцезите на Екзархията.

През 1871 г.  в Цариград се провежда български църковно-народен събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония, който изработва и приема Устав на Българската екзархия. 

На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Видинският митрополит Антим I. Веднага след неговия избор за екзарх започва назначаването на митрополити и епископи. Така завършва борбата на българите за национално - духовна и културна еманципация през XIX в.

Антим I е личност с изключителен принос за развитието на българската нация през втората половина на ХІХ век. Произхожда от многолюдно семейство на отрудени тракийски българи и има нелека съдба.  Роден е през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия, която днес е в Турция, със светското име Атанас Михайлов Чалъков. Началното си образование получава в родния си град, след което заминава да учи занаят в Цариград. Не след дълго заминава за Света Гора - Атон, където приема монашество в манастира „Каракал” с името Антим. По-късно е причислен към братството на Хилендарския манастир. Именно там се научава да чете и пише на български език и прочита „История славянобългарска”. През 1843-1844 г. учи в най-реномираното светско училище в Османската империя - Великата гръцка народна школа в цариградския квартал Куручешме. През 1848 г. завършва с отличие първия випуск богословското училище на о-в Хaлки, Гърция. Учи в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен по богословие. Заради качествата си той бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски. Завръща се в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на богословското училище на о. Халки. През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за Варненско-преславски, а през 1868 г. - за Видински митрополит . Въпреки че е имал възможност за спокоен живот в средите на висшия клир на Цариградската патриаршия, той избира да защитава българските национални интереси. Като Видински митрополит Антим се включва активно в борбите за църковна независимост и това предопределя целия му по-нататъшен път.

В историята той остава завинаги като първият екзарх на Българската православна църква (БПЦ), като духовник, верен до края на дните си на своя народ, като безспорен обществен авторитет.  Като всеки висш духовник, той до голяма степен е и политик. Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-големите и успешни политически проекти на българите, живеещи под османска власт. Тогавашният български политически елит успява не само да отдели църквата ни от властта на Цариградска патриаршия, но и да очертае със съгласието на Високата порта териториите, населени преимуществено с българи. На практика с учредяването на Българската екзархия се определят възможните бъдещи граници на самостоятелната българска държава, които се утвърждават от официалните турски власти. В този смисъл първият Български екзарх е реален политически представител на православните българи, живеещи в империята. Не случайно изборът му се утвърждава от Високата порта, а Цариградската патриаршия възприема този акт като силна политическа заплаха за своето господство и още през септември 1872 г. обявява новоучредената Българска екзархия и нейните водачи за схизматични.

Възстановяването на църковната самостоятелност представлява изключителен успех за българите по време на Възраждането. Извоюването на Екзархията е резултат от всенародните усилия за постигане на духовно-културна самостоятелност. Границите на Екзархията очертават историческите права на българската нация в Мизия, Тракия и Македония. Обединила духовно, политически и религиозно българския народ Екзархията е призната за първата национална институция. Българската екзархия е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила своето съществуване в края на XIV столетие. 

След Априлското въстание през 1876 г. и последвалите го жестокости Екзарх Антим І поема огромна лична отговорност и с риск за живота си отказва да участва в опитите за тяхното прикриване от страна на Високата порта. Организира помощи за пострадалото население, изпраща доклад до посланиците на Великите сили в Цариград, уведомява техните правителствата за турските жестокости, като на свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ.

Дейността на Екзарх Антим I подпомага свикването нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1876 година. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от името на българския народ до султана и конференцията, с думите: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!

Заради тези си действия заплаща висока цена. Под натиска на турското правителство през април 1877 г. Екзарх Антим е принуден да подаде остав¬ка, а турският султан издава официална заповед за свалянето му от екзархийския престол. През юни с. г. е изпратен на заточение в Анадола, Мала Азия.  Негови са думите: „Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!“

В писмо до Руския император Александър II, Екзарх Антим I описва тежкото положение на българския народ и моли царя да се застъпи за България. През март 1878 г., след освобождението от турско робство, в резултат на обща амнистия Екзарх Антим е освободен и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава.  Съвсем логично след края на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. той е избран за председател на свиканото Учредително събрание.

Едва след края на Втората световна война са създадени условия за вдигането на схизмата, поставила Българската църква в не¬eстествено междуцърковно положение и довела до  изостряне на българо-гръцката църковна разпра. На 19 февруари 1945 г. се подписва протокол между делегациите на Вселенската патриаршия и БПЦ за вдигане на схизмата над Българската екзархия.  На 22 февруари с.г., след заседание на Св. Синод на Патриаршията се обявява вдигането на схизмата с прочитане на изготвения за целта специален „томос” от страна на Вселенския патриарх Вениамин.

На практика през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия)  и заема своето място сред поместните православни автокефални църкви.

На 10 май 1953 г. Църковно-народен събор възстановява патриаршеското достойнство на Българската православна църква и избира за патриарх Пловдивският митрополит Кирил (1953 - 1971).

1953 година бележи поредната криза в двустранните отношения между Българската църква и Цариградската патриаршия, която прекъсва контактите с БПЦ. Кризата продължава до 1961 г., когато се наблюдава затопляне на българо-гръцките отношения. Благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии, на 27 юли 1961 г. Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея.

Съгласно църковния канон  всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не  могат да имат „духовен лидер”.

Въпреки канона Цариградска патриаршия демонстрира превъзходство и претендира, че тя е тази, която решава проблемите на православния свят. Тази линия на Фенерската патриаршия е особено силно изразена по времето на патриарх Атинагор (1948-1972), който си позволява да прави изявления от името на целия православен свят. През годините самопровъзгласяването на Цариградската патриаршия като съвременен „център на Православието“ се засилва и достига своя апогей след 1991 г., когато за Цариградски патриарх е избран Вартоломей. 

Ползвайки титлата „вселенски патриарх” Вартоломей е решил, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят. Юристи и богослови смятат, че това  противоречи на църковния канон и се базира на имперското самочувствие на някогашен Константинопол.  Вартоломей І е 270-тият Вселенски патриарх на Константинопол и е пръв сред равни (primus inter pares) между предстоятелите на православните църкви по света. Това определение е формулирано от вселенските църковни събори в раннохристиянската епоха, а Константинополският патриарх е определен „като пръв по чест и достойнство, но не и по власт“.

През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция „отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите. Въпреки това, при всеки удобен случай Цариградският патриарх Вартоломей демонстрира върховна власт.

Така например първата официална визита на Вартоломей в България  през ноември 2015 г., е предшествана от условия, които той се опитва да диктува на БПЦ. Едно от исканията му е за незабавно премахване от двора на храма „Св. св. Константин и Елена” в Одрин паметника на Екзарх Антим I, поставено като условие за запазването на добрите отношения между двете църкви. Светият синод на БПЦ дипломатично отклонява претенциите като заявява, че той  не е поставен от Българската църква и въпросът е от компетенциите на обществената организация Съюз на тракийските дружества в България, която е поставила паметника.  Уместно е да се знае, че на 28-ми септември 2015 г. Вартоломей приживе се сдобива със свой паметник, издигнат пред сградата на  Богословската школа „Св. Троица” на о. Халки в Мраморно море. Факт, който не се нуждае от коментар.

По време на визитата на Вартоломей в България, на 9 ноември 2015 г. Съюзът на тракийските дружества му връчва писмо във връзка със спора относно паметника на Антим I. В изключително добронамереното писмо, подписано от председателя на СТДБ Красимир Премянов, се заявява следното:

„Главните цели на дейността на СТДБ са свързани с популяризирането на тракийското културно и историческо наследство, защитата на човешките и имуществените права на тракийците и техните потомци, съхраняване на родовата памет на бежанците, поддържането на добросъседски отношения с балканските и славянските  народи, защита на християнската вяра и православното единството.

Днес, за стотиците хиляди наследници на прогонените от Източна Тракия българи, посещението на възстановените  през последните години български църкви в Одрин, особено по време на големите християнски празници, остава единствената връзка с историческите им корени и израз на тяхната християнска вяра и родова памет.  Ето защо ние, тракийци, дълбоко се вълнуваме от възникналия през последните години спор за мястото на паметника на Екзарх Антим Първи, родом от Източна Тракия (Лозенград,)  който понастоящем се намира в двора на възстановената църква „Св. св. Константин и Елена“ в Одрин.

Паметникът  бе изграден и поставен там по идея и със спомоществователството на нашия съюз. При осъществяването на тази инициатива от страна на предишното му ръководство очевидно са допуснати непреднамерени процедурни нарушения. Въпреки това ние вярваме, че решаването на възникналия проблем не бива да дава повод за нови недоразумения. Премахването или преместването на паметника от настоящото му местоположение би се изтълкувало от стотиците хиляди потомци на тракийски българи,  които се включиха във всенародната акция за изграждането му с доброволни средства, като посегателство към тяхната история и памет и би породило нежелателни негативни чувства както у тях, така и сред широката българска общественост. А ние искрено държим на православното единство и разбирателство в духа на постигнатото през 1945 г. помирение между Българската църква и Вселенската патриаршия с акта на вдигането на схизмата между тях.

Ето защо вярваме, че мъдростта и далновидността, които винаги сте притежавали при приемането на важни решения, ще надделеят и ще се стигне до изход, приемлив и за двете страни“.

На 29 ноември 2015 г. тракийци от цялата страна се събират в двора на черквата „Св. св. Константин и Елена“ в Одрин, за да почетат 127 години от кончината на Антим I, оставил трайна диря в българската история като борец за независимост на българската църква и като един от строителите на новата българска държава. Изказване прави председателят на Съюза на тракийските дружества в България Красимир Премянов, който след като подчертава големите заслуги на Екзарха към българското православие и към българската държава, изтъква, че тракийци няма да позволят да се посяга към паметника.  В подкрепа на думите му внушителната група представители на тракийските организации от СТДБ развяват тракийски знамена пред паметника, полагат венци и цветя и заедно с другите гости изпълняват българския химн. Това е първото поклонение пред паметника на Екзарх Антим в Одрин, след като Светият синод на Българската православна църква по молба на Съюза на тракийските дружества в България отклонява, но на практика отхвърля искането на патриарх Вартоломей за премахване на паметника от двора на българската църква „Св.св. Константин и Елена“ в Одрин.

По същото това време в другата българска  църква „Св. Георги“, се е разиграва недостойна сцена. Гръцки свещеници и огромно множество гръцки богомолци нахълтват в храма, изтласкват отец Александър Чакарък и не му позволяват да отслужи Божествената Света Литургия на български език в българския храм. Скандалната ситуация не може да се реализира без знанието на Вартоломей, в чиито претенции за върховна власт не се вписват нито отговора на БПЦ, нито писмото на СТДБ. Като ответна мярка той заплашва и нееднократно забранява службите на български език в храмовете в Одрин и демонстративно не допуска български свещеници.

Така напр. на 5 април 2019 г. Вартоломей и Адрианополския митрополит Амфилохий, заедно с гръцки духовници проведоха служба на гръцки език в българската църква „Св. св. Константин и Елена” в Одрин. На службата присъства, без да бъде допуснат да участва в нея НВП Старозагорският митрополит Киприан, представляващ  Българската патриаршия. В църквата бяха настоятели от Фондацията на българските православни църкви, водени от председателя г-н Васил Лязе, представители на ръководството на СТДБ, стотици тракийци, представители на дипломатическите ни мисии в Одрин и Истанбул: В. Вълчев - Генерален консул на Република България в Одрин, Радослава Кафеджийска - Първи секретар в консулството в Одрин, Николай Димитров -  Първи секретар в Генерално консулство на Република България в Истанбул, гръцкият консул Сотириа Теохариди, Архонти на офикиите на Светата Христова Велика Църква, кметовете на община Димотика Параскевас Пацуридис и на община Неа Орестиада Василий Мавридис, председателят на младежката организация на „Нова демокрация“ и кандидат за евродепутат Константинос Дервос, ученици от гимназията на Имврос и техните преподаватели, богомолци от България и Гърция.
След службата Вартоломей произнесе слово на гръцки и турски език, което остана неразбираемо за българите и създаде конфузна ситуация. Последната беше спасена от дипломатичната намеса на  българския генерален консул, който се включи като преводач и предаде синтезирано думите на патриарха. Службата и словото на Вартоломей, произнесени на езици, чужди за българите, предизвика разбираемо възмущение сред присъстващите българи в храма и възкресиха спомени от миналото.

Историческите факти, изнесени по-горе, съпоставени със службата на гръцки език, осъществена в българския храм „Св. св. Константин и Елена”, периодично отправяните заплахи за забрана на богослужението на български език в храмовете в Одрин и искането на Вартоломей за премахване на паметника на Антим I от двора на Одринския храм, изискват незабавната намеса на Българската православна църква. Тя трябва да реагира, за да защити патриаршеското си достойнство и чест, както и това на православните българи. Вартоломей за пореден път демонстрира „свръхпатриаршеска“ власт, въпреки че нито един от свещените канони на Православната църква не  му предоставя право на изява на първенство по власт. Отсъствието на достойна реакция би означавало мълчаливо съгласие с неговите властови претенции.

Борбата на Вартоломей с паметника на екзарх Антим I е скандална точно толкова, колкото и забраните му за богослужение на български език, както и нескритите му амбиции да превземе българските храмове в Одрин. По турските закони те са собственост  на фондацията на Българската църква в Истанбул. Църквите в Одрин са възстановени по инициатива и със съдействието на Съюза на тракийските дружества в България. За ремонтите им тракийци и българската държава са дала милиони евро, докато гръцки попове и Вартоломей започват да проявяват интерес към храмовете след поставянето на паметника на Екзарх Антим I. Повече от очевидно е, че  Вартоломей още не е приел Българският Великден от 3 април 1860 г., нито Българската екзархия, нито факта, че БПЦ е автокефална и независима. Ето защо е необходимо да се намери подходяща форма, характерна за църковно общуване, в която да се изрази несъгласие срещу опитите на патриарх Вартоломей да се представя за глава на православието, защото вместо да помирява, той създава конфликти. Трябва остро да се постави и въпроса за българските храмове, които съгласно законите на Република Турция, принадлежат на Екзархийската фондация и службите в тях трябва да се водят на български език или да се служи на два езика при съвместно богослужение, съгласувано между двете църкви. Необходимо е да се потърси по дипломатически път съдействието и на турската държава, под чиято юрисдикция функционират всички религии на нейна територия.

Нека не забравяме, че историята за българските православни християни е изстрадана. Тя непрекъснато напомня своите послания, свързани с вековната борба за достойнство и самостоятелност, които трябва да се отстояват и днес.

Литература:

http://www.romfea.gr

Динеков, П. Евтимий Търновски. София, БАН, 1963. Богданов,  И.  Патриарх Евтимий. София, 1970.

Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпра, София, 1902. Арнаудов, М. Иларион Макариополски и българският черковен въпрос. София, 1925. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София,1929. Снегаров, Иван. Учредяване на Българската православна църква. В: Македонски преглед, кн. 1, С., 1932. Снегаров, Иван. Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска, Сръбска). Т. II. С. 1945. Снегаров, Иван. Първата Българска Патриаршия (919-1018). Произход, патриарси, седалища. Ч. 1-Ч. 2. - ГСУ, БФ, т. ХХVI. С., НИ, 1949; т. I (ХХVII). С., СИ, 1951. Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, 1976. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1879. София, 1989. Генчев, Н. Българско Възраждане. София, 1988. Тодорова, Олга. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ век. София, 1997.

Арнаудов, М.  Към историята на българската схизма. В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски, София, 1925.

www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1816_ekzarh_Antim_I/index.htm

Стамболов, Ал. Отношенията между Българската църква и Вселенската патриаршия (1945-1963)./В: сп. Духовна култура, кн.5-12, 2006.

Томос. 22 февр. 1945г. Достъпен онлайн: https://bg-patriarshia.bg/index.php?file=schism_1945.xml

https://bg-patriarshia.bg/m/index.php?file=schism_1945.xml

Омарчевски, Ал. Живот и дейност на Българския патриарх Кирил./Православна мисъл, 25 февр. 2011. 

Иванджийски Кр. Вселенската патриаршия, масоните и Вартоломей. Достъпна онлайн: https://strogosekretno.com 

Писмо от СТДБ до Негово Светейшество Вартоломей І, Архиепископ на Константинопол - новия Рим и Вселенски патриарх. Архив на СТДБ.

В. Тракия, бр. 23, 11 дек. 2015.

Дърева, В.  Вартоломей Скандальозний. В: Дума,  3 дек. 2015.

Иванова, В. Ангелова. Богослужение на гръцки в български храм  в Одрин. В: Тракия, бр.8, 26 апр. 2019 //В:Епицентър, бг, 15 апр.2019. Достъпна онлайн: http://epicenter.bg/article/Skandal--Bogosluzhenie-na-gartsi-v-balgarskata-tsarkva--Sv--Sv--Konstantin-i-Elena--v-Odrin-/180246/11/0  От същия автор. Едно църковно богослужение в контекста в контекста на българо-гръцките църковни отношения. В:ИТНИ, кн.17, 2019, с. 352-378.