Автор: д-р Ваня Ангелова ИВАНОВА

Повод за настоящата статия е назначаването през  м. юли т.г. на Харалампий Ничев - клирик на Цариградската вселенска патриаршия, за духовник, който да се грижи за духовните потребности на българската общност в Истанбул. Това  се случва за първи път след „Българския Великден“ през 1860 г. и след извоюването през 1870 г. на независимо съществуване на Българската православна църква под името „Българска екзархия“. Това назначение обезсмисля борбите на българите за църковна независимост и може да отблъсне сънародниците ни в турската столица от Българската православна църква (БПЦ), която все още не е излязла с официална позиция по въпроса.

Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-успешните политически проекти на българите, живеещи под османска власт. Тогавашният български политически елит успява да отдели църквата ни от властта на Цариградска патриаршия и да очертае териториите, населени преимуществено с българи. Цариградската патриаршия възприема този акт като политическа заплаха за своето господство и през септември 1872 г. обявява новоучредената Българска екзархия за схизматична.

Едва през 1945 г. се създават благоприятни условия, които позволяват схизмата да бъде вдигната.  Диоцезът на Българската православна църква (БПЦ) е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия)  и заема своето място сред поместните православни автокефални църкви. На 10 май 1953 г. Църковно-народен събор възстановява нейното патриаршеско достойнство. Благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии, на 27 юли 1961 г., Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея.  След 1945 г. българската общност в Турция минава под юрисдикцията на Цариград, но свещениците продължават да са българи, посочени от Българската патриаршия, което е договорено при вдигането на схизмата.

Българската общност в града на Босфора няма възможност да излъчва свещеници от своите среди, затова такива се изпращат от България. По подобие на Иларион Макариополски последният цариградски свещеник - българинът Константин Костов през втората половина на 90-те години спира да споменава името на Вартоломей, с което показва, че не признава властта на Цариградския патриарх. Как се стига до този смел акт на българския свещеник? От многобройни публикации както в българската, така и в турската преса става ясно, че на 12 февруари 1994 г.  Вартоломей заявява на свещеник Константин Костов, че българската православна църква в Истанбул е напълно подвластна на гръцката патриаршия и във връзка с това му разпорежда занапред да издава кръщелни и венчални свидетелства на гръцки език  предоставяйки му и образци. Това не е единственият опит за намеса на гръцкия патриарх в делата на Българската църковна община в Истанбул, но той прелива чашата на търпението и отец Константин Костов спира да споменава името му, което според църковния канон означава, че не признаване властта му.

Съгласно църковния канон  всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не  могат да имат „духовен лидер”.  Въпреки канона Цариградска патриаршия използва всеки възможен случай, за да  демонстрира превъзходство и претенции, че тя е тази, която решава проблемите на православния свят. Тази линия на Фенерската патриаршия е особено силно изразена по времето на патриарх Атинагор (1948-1972), който си позволява да прави изявления от името на целия православен свят. През годините самопровъзгласяването на Цариградската патриаршия като съвременен „център на Православието“ се засилва и достига своя апогей след 1991 г., когато за Цариградски патриарх е избран Вартоломей.  Ползвайки титлата „вселенски патриарх” Вартоломей е решил, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят и наказва „неподчинението“ на свещеник Константин Костов с уволнение. Това предизвиква недоволство сред българската общност.

През 1996 г. Борислав Чипов - член на Българската православна фондация изпраща писмо до Патриарх Максим, в което се казва следното:

„Настоящият гръцки патриарх във Фенер Вартоломей I от деня, когато е бил интронизиран, има за цел да погърчи и асимилира българската общност. Владиците на гръцката патриаршия често посещават нашите черкви и използвайки високите си чинове, идват неканени на най-видните празници да служат на гръцки език. В Истанбул гръцката патриаршия притежава над 80 черкви. Не е ли интересно, че докато гръцката патриаршия се оплаква от липса на духовници и докато техните черкви стоят затворени, намират духовници, които да изпращат в нашите черкви?...

Аз, въпреки че съм член на църковното настоятелство, не искам да отивам на черква на видните празници; жена ми и двете ми дъщери също не искат; майка ми и други като нея патриотки, членове на общността ни, също бойкотират и започнаха да не ходят на черква. Ние не искаме да слушаме гръцко слово в нашите черкви. На по-важните богослужения идват едва 15-20 души. За празника на Св. Стефан се разнесе слух, че пак ще идват гърците, и него ден имаше само 13 богомолци. Ще позволите ли да ни асимилират, Ваше Светейшество, въз основа на предполагаемия, но от никоя страна и до днес непубликуван официално оригинал на мнимия договор от февруари 1945? Според турското законодателство гръцката патриаршия няма право да сключва договори за църковни права на българи, живеещи в Истанбул, защото те са турски граждани. И затова договорът между гръцката патриаршия и Българската православна църква от 1945 според турските закони е престъпление. Искам да ви осветля по един въпрос. Според турското законодателство гръцката патриаршия в Истанбул е религиозен глава само на гърците, живеещи в Истанбул. И статутът, и поведението на гръцката патриаршия тук са едно комично противоречие. От една страна, тя има претенции за вселенска, а от друга, фигурира в Турция официално като Цариградска фенерска гръцка патриаршия. Костите на нашите деди, които до 1870 са се борили за освобождението от духовното иго на гръцката патриаршия, роптаят в гробовете…“

През 2003 г. Борислав Чипов повдига обвинения срещу Вартоломей и срещу още 12 свещеници за това, че пречат на българската общност да изповядва религията си и да извършват религиозни служби.

През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция „отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите.

През пролетта на 2004 г. Светият синод командирова в турската столица столичният свещеник и председател на централните софийски храмове Ангел Велков. През март т.г., след шестнадесет години служение отец Ангел заявява пред църковното настоятелство в Истанбул намерението си да се прибере в България.  Неизвестно по какви причини Светият Синод в България разбира за това няколко месеца по-късно - през юни. Следвайки традицията Българската православна църква още през същия месец юни в специално писмо до патриарх Вартоломей предлага йеромонах Панкратий, игумен на Шипченския манастир да замести напускащия свещеник.

Вартоломей отказва да назначи архимандрит Панкратий с несериозни аргументи като този, че той щял да бъде много по-полезен на БПЦ, предвид недостига на монаси  в манастира в Шипка, и заявява, че ще назначи свой клирик - Харалампий Ничев, който говорел български, гръцки и английски, а учел и турски. Малко известен факт е, че протежето на Вартоломей е негов стипендиант, по времето когато учи в богословския институт в Бостън, САЩ.

Българските вестници изобилстват с публикации, от които става ясно, че новоназначеният от Вартоломей клирик, е скандално известният в България бивш разколник архимандрит Харалампий (Ничев).  Той се е подвизавал като свещеник в няколко български епархии, преди да бъде изгонен от Видинския епархийски съвет. Като игумен на Добридолския манастир през 2009 г. е наказан за сделки с манастирски земи, за присвояване на пари, за системно отсъствие от светата обител и други. След като е низвергнат от БПЦ, напористият духовник се преквалифицира и става мениджър в казино.

След няколко години низвергнатият се покаял (?) и Видинският епархийски съвет го възстановява в презвитерска степен, а след шестмесечен изпитателен срок му връща и титлата архимандрит. През юни 2016 г.  архимандритът „прослави“ България с появата си на светия велик събор на остров Крит, на който БПЦ не изпрати представител.

През  2017 г. архимандрит Харалампий напуска лоното на БПЦ, преминава  на служба във Вселенската патриаршия и някак „естествено“, с протекцията на Вартоломей става клирик в Истанбул. Формално Вартоломей спазва спогодбата от 1945 г. като е поискал мнението на църковното ни настоятелство за назначаването на Харалампий Ничев. И съответно го е получил, макар и с уговорката „докато премине пандемията.“

Въпросът не опира до назначаването на лицето Ничев. Проблемът е друг и той е свързан с взаимоотношенията между православните църкви и Цариградския патриарх, който използва всеки опит, за да доказва, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят. Назначаването на Харалампий Ничев като клирик, за да обгрижва духовните потребности на сънародниците ни в Истанбул, е поредният опит на Вартоломей да демонстрира „свръхпатриаршеска“ власт и да постави под контрол българската общност в Турция. Могат да се посочат много факти и от миналото, и от настоящето, показващи безцеремонното отношение на Цариградския патриарх към останалите поместни църкви, в т.ч. и към Българската православна църква, която по силата на редица исторически обстоятелства, е най-потърпевша. Достатъчно е да припомним периодично отправяните заплахи за забрана на богослужението на български език в българските храмовете в Одрин и Истанбул, искането на Вартоломей за премахване на паметника на Антим I, поставен от тракийци в  двора на Одринския храм и др., които само потвърждават направения извод за неговите амбиции.

Истанбулският патриарх Вартоломей отдавна е загубил авторитет пред турските власти. Едно от доказателствата за това, е че не успя да защити  статута на православния храм „Св. София“, който бе превърнат в джамия. Само преди няколко дни турските медии уличиха Вартоломей във връзки с базирания в САЩ ислямски проповедник Фетулах Гюлен. Нещо повече, някои го нарекоха американски агент. На този фон изключително тревожни са опитите и претенциите му за контрол над православните християни, които той заявява открито. Така например по време на архиерейски събор в Истанбул през 2018 г. Вартоломей в прав текст обявява, че ако се откаже от своите изключителни права (?) за решаване на проблемите на православния свят, поместните църкви ще действат като „овце без пастир“. Това изказване показва, че той е загубил реална представа за своето място сред останалите патриарси, без да си дава сметка, че ако продължи да действа все така безцеремонно срещу тях, разчитайки на политическа подкрепа от САЩ, в един хубав ден може да остане в изолация.

С назначаването на Харалампий Ничев за клирик в Истанбул е създаден опасен прецедент, срещу който Българската православна църква трябва да реагира и да изрази несъгласие срещу опитите на Вартоломей да се представя за глава на православието, защото не е такъв и вместо да помирява, той създава конфликти. Тя трябва да реагира, за да защити патриаршеското си достойнство и чест, както и това на православните българи.

За пореден път напомням, че историята за българските православни християни е изстрадана. Тя непрекъснато напомня своите послания, свързани с вековната борба за права, достойнство и самостоятелност, които трябва да се отстояват и днес както от БПЦ, така и от българската дипломация.